Читать «Врагове по неволя» онлайн

1

В Корея има две неща, които никога не се забравят. Първото е заливащият всичко миш-маш от неприятни миризми. През онзи май в него се долавяше горчивата воня на сълзотворен газ, характерна само за пролетта и есента, тъй като корейските студенти по правило предпочитат да протестират при хубаво време. Имаше го и зрелия аромат на кимчи — кисело зеле, сготвено с много подправки, — от който придобиваш чувството, че горната ти устна е гангренясала. Над всичко това се стелеше парливата миризма на чесън, жизненоважна част от менюто на всеки кореец. И накрая — допълнителна порция от всички подправки, плод на нехайния прогрес: смог, строителство и човешка пот.

Втората незабравима особеност в Корея е ужасно влажната и топла късна пролет. Тениската ми залепна за гърба още преди да измина и половината път по пистата към сградата на летището на военновъздушната база „Осан“.

Влетях през вратата и изблъсках пелтечещия армейски капитан, който стоеше като истукан в очакване да ме посрещне и поздрави.

— Майор Дръмънд, аз, уф…

Не успя да каже нищо повече, преди да отхвръкне встрани и да се блъсне в стената. Сетне заприпка след мен.

Вървях възможно най-бързо, доколкото позволяваха схванатите ми крака, и ето че най-сетне забелязах вратата, към която тъй отчаяно се стремях. Блъснах я с такава сила, че щях да я изкъртя от пантите; капитанът ме следваше по петите. Застанал пред писоара, мигновено свалих ципа на късите си панталони. Още една милисекунда, и щях да стана за смях.

Придружителят ми се облегна на мивката и ме загледа със страхопочитание.

— Господи, да можехте да видите изражението си.

— Нямаш си представа какво е.

— Дълъг полет, а?

Подпрях се с една ръка на стената.

— „Дълъг“ е твърде меко казано. Знаеш ли чий врат бих искал да извия? На онзи мизерен нещастник, който е строшил единствената тоалетна в товарния самолет С-141. От границата на Аляска дотук съм летял със стиснати крака.

— Е, най-сетне пристигнахте — успокои ме той с глуповата усмивка.

— Така излиза.

Минаха още цели трийсет неудобни секунди, преди капитанът нервно да потропа с крак и отново да вземе думата:

— Казвам се Чък Уилсън. Аз… наредено ми е да ви посрещна и да ви ескортирам до Сеул.

— Това е страхотно, Чък. И защо?

— А?

— Защо ще ме ескортираш до Сеул? И като стана дума, какво изобщо правя в Корея?

На лицето му разцъфна ефектно изражение на пълно стъписване.

— Нямам представа, сър. Защо сте в Корея?

Бликащата струя не беше изгубила нищо от силата си. Започвах да се тревожа дали е физически възможно човек да умре, ако източи бойлера докрай?

Реших да спестя на Чък този въпрос и вместо това казах:

— Ако знаех, по дяволите, щях ли да те питам?

Той погледна часовника си.

— Добре ли сте, господин майор? Мина вече цяла минута.

— Не, не съм добре — оплаках се. — Ръката ми се умори. Това нещо е дяволски голямо и тежко. Не би ли дошъл да ми го подържиш?

И двамата се изсмяхме по онзи многозначителен начин, по който се смеят истинските мъже, ако разговорът случайно засегне хомосексуална тема.