Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 148

— Няма ли да напуснем района? — попита Арик.

— И да пропуснем възможността да видим какво ще стане, когато йикроманските кораби нападнат зхиррзхианците? — попита Дашка. — Сигурно се шегуваш.

— Знаем добре какво ще стане — отвърна Арик. — Йикроманците ще бъдат нарязани на парчета.

— Толкова по-важно е значи да останем — рече Чо Минг. — Ако йикроманците загубят, кой ще докладва за тази битка?

— Много оптимистична мисъл — изсумтя Арик. — Да не мислиш, че завоевателите ще ни оставят да си тръгнем?

— Ако имаме късмет, може въобще да не разберат, че сме били тук — увери го Чо Минг. — Този кораб е оборудван със заглушители за всякакви видове сензори, също като шпионските кораби на миротворците.

— Значи ще стоим тук и ще гледаме как изтребват йикроманците? — Арик се намръщи.

— Ако настояваш да вземеш участие в битката, мога веднага да те върна долу — предложи Дашка и го изгледа над облегалката на креслото.

Арик отмести поглед. Едва овладя гнева си. Тези двамата просто щяха да се скрият някъде и да наблюдават с безразличие предстоящата кланица. А той щеше да е само безпомощен свидетел.

Защото беше повече от очевидно какво предстои. Йикроманците не бяха готови да се изправят срещу завоевателите. Но въпреки това предпочиташе сега да е с тях. Фелиан със сигурност щеше да постъпи по същия начин, ако имаше подобна възможност. Мелинда бе в капан на Доркас, но и тя би избрала подобно решение. Как би могъл да се колебае? Може би защото се боеше? Ето това бе истината — беше се уплашил. Веднъж вече бе рискувал живота си, но заради брат си, заради член на семейството. Да го рискува втори път, при това заради чужди същества — на това вече не можеше да се реши.

Въпреки това беше дълбоко убеден, че трябва да го направи. Та нали собствените му родители го бяха възпитали по този начин.

— Какво е пък това? — обади се Чо Минг. — Прилича ми на късове от малък астероид в ниска планетарна орбита над полюса — дали не са останки от миньорска операция? Какво ще кажеш?

— Не е зле — отвърна Дашка. — Достатъчно големи са да се скрием сред тях. На какво разстояние се намират?

— На около пет минути полет с максимална тяга — рече Чо Минг. — Или на петдесет, ако летим с минимален разход на гориво. Ти избираш.

— Никога не харчи гориво, освен ако не е крайно необходимо — философски каза Дашка. — Особено когато попаднеш в ситуация като нашата. Ще летим с минимален разход.

Корабът едва забележимо се разтърси от промяната на курса.

— Предложението се оттегля, Кавана — обяви Дашка. — Оставаш с нас.

— Знаех си — промърмори Арик. Това беше значи. Решението бе взето и той почувства облекчение.

Ала въпреки това продължаваше да изпитва съмнения. Кой знае защо, му се струваше, че ще помни този момент до края на живота си.

— Боя се, че са ви информирали погрешно, монсиньор Маршан — извиняваше се мрачанският рецепционист, докато приглаждаше с нервен жест фосфоресциращата си коса. — Главен посланик Валойтаджа в момента е на медитиращ отдих и няма да приема посетители в обозримото бъдеще.

— Ах — въздъхна Бронски и на лицето му се изписа разочарование. — Аз, разбира се, много се радвам за главния посланик, но… Не се ли правят изключения?