Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 145

Дашка вдигна пръст.

— Не е всичко, господин Кавана. Всъщност дойдохме тук, за да ви върнем на Едо.

Арик погледна към Кливерес, но на лицето на този безстрастен крокодил не можеше да се прочете нищо.

— И защо?

— По съвсем банален въпрос — успокои го Чо Минг. — Изгубили са се някои от документите, свързани с разследването, и бюрократите на Едо вдигат вой, че не са спазени необходимите процедури. Нали ги знаете какви са бюрократите?

— Ужасно съжалявам за бюрократите — рече Арик и огледа двамата с внезапно събудена подозрителност. На картата на Дашка бе указано, че в момента е на служба на Мра-ект, един от колониалните светове на мрачанците, където, ако си спомняше правилно, по думите на адмирал Рудзински, работел и Питър Бронски.

Само дето той вече знаеше, че Питър Бронски съвсем не е дребен служител от Дипломатическия корпус, а старши офицер в Севкоордското военно разузнаване. Дали Дашка и Чо Минг не бяха негови подчинени?

— Знаехме, че ще ни разберете — кимна Дашка. — Бъдете така добър да ни последвате — корабът ни очаква.

— Не може ли да попълня тук тези проклети формуляри? — попита Арик. — Надявам се, че ги носите със себе си?

— Боя се, че е малко по-сложно, отколкото си представяте — намеси се любезно Чо Минг. — Истината е, че се налага личното ви присъствие на Едо. Уверявам ви, че няма да ви отнеме много време.

— Но тук се нуждаят от мен — запъна се Арик. — Изпълнявам важна задача за йикроманците, която е от особено значение за войната със завоевателите. Той погледна към Кливерес. — Си Йятуур ще го потвърди.

Кливерес се намести леко в креслото.

— (Съобщиха ми, че работата ви тук е приключила — произнесе тя. — Можете да заминете с вашите сънародници.)

— Но…

„Не желая да тръгвам с тях“ — тези думи останаха непроизнесени. Вероятно Дашка вече бе убедил Кливерес в това, за което настояваше.

— (Арик Кавана, ние сме ви много задължени за службата) — каза официално Кливерес. — (Йикроманците никога няма да забравят оказаната им помощ.)

— Е, разбира се — промърмори Арик. Беше си свършил работата, а сега го хвърляха хладнокръвно на вълците. — Аз също няма да го забравя.

Отвън ги очакваше кола с йикромански шофьор. Пътуването до космодрума бе кратко и протече в мълчание.

Корабът на Дашка се оказа сравнително стара шхуна от тип „Волфганг“. Когато пристигнаха, багажът на Арик вече бе стоварен в подножието на рампата, а йикроманският персонал приключваше с подготовката за старта.

— Трябва да призная, че няма по-изпълнителни работници от йикроманците — отбеляза Чо Минг, докато качваха багажа по рампата. — Никой не може да се сравнява с тях по ефективност.

— Едно от качествата, което ги прави толкова опасни — намеси се Дашка с кисело изражение, след като включи херметизацията на външния люк. — Имам предвид комбинацията от изпълнителност и упоритост.

— Аха — кимна Чо Минг и хвърли поглед към Арик. — Като стана дума за упоритост, да забеляза нещо странно в тази история? Показваме се тук изневиделица, питаме за Кавана и си Йятуур ни го тиква в ръцете. Без мънкане за суверенни права, настояване да види документи или изтърпяване на досадни процедури — нищо подобно. Просто ни го предаде.