Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 144

— (Здравейте, Арик Кавана) — каза тя и огледа с черните си очи приведените над оръдието работници. — (Има ли напредък?)

— Ако няма, ще има скоро — обеща й Арик. — Веднага щом включим кабелите и подадем захранване към магнитния щит, ще можем да управляваме модула от разстояние. Разчитам на щита да реши проблемите с фазовите смущения.

— (И тогава?)

Арик махна с ръка нагоре.

— Ще покрием кабелите с бронирани панели и с това приключваме. После ще се върнем при първите три, които нагласихме доста набързо, и ще отстраним дефектите. Сега вече поне знаем каква е правилната процедура.

— (Нуждаят ли се от твоята помощ?)

Арик я погледна намръщено и стомахът му се сви от неясно предчувствие.

— Какво искате да кажете?

— (Ти оказа неоценима помощ на йикроманците) — отвърна тя. — (Пак те питам: имат ли нужда тук от твоята помощ?)

— Е, не бих казал. — Арик пристъпи от крак на крак. — Сигурно мога да им подскажа още едно-две неща, но ще се справят и без мен. Трябва да призная, че вашите хора схващат доста бързо.

— (Благодаря ти) — рече тя и сведе поглед към него. — (Моля те, последвай ме.)

Придружена от неизменните двама телохранители, жената закрачи към изхода на подземния хангар, преведе Арик по лабиринт от безкрайни коридори и накрая се изкатери право нагоре по една стълба, която водеше към сградата на държавното учреждение, където го бяха отвели преди три дни, когато пристигна на Формби. Този път спряха пред една врата, която се охраняваше от четирима.

— (Си Йятуур те очаква) — заяви тя. — (Сбогом, Арик Кавана.)

Обърна се и се отдалечи, но телохранителите й останаха. Единият отвори вратата и Арик влезе.

Стаята беше просторна, богато украсена и претрупана с мебели и музейни експонати. В центъра й, седнала в резбовано кресло и издокарана с церемониален шлем и извезано наметало, се мъдреше Кливерес си Йятуур. Срещу нея, на по-ниски столове, бяха настанени двама млади мъже, които извърнаха едновременно глави при влизането на Арик.

— (Той е тук както обещах) — вдигна ръка Кливерес и го посочи. — (Арик Кавана, тези човеци са дошли на Формби, за да те търсят.)

— Така ли? — вдигна вежди Арик и пристъпи напред, а двамата се изправиха. Не помнеше да ги е виждал. — Какво има?

— Казвам се Дашка, от Дипломатическата служба на Общността — представи се единият и размаха пред очите му лъскава карта. — А това е моят колега Чо Минг. Доста се поизпотихме, докато ви открием, господин Кавана.

— Не съм си давал сметка, че някой ме търси — отвърна Арик, протегна ръка към картата, взе я и я разгледа внимателно. Не посмя да я задържи дълго, тъй като това щеше да е открита проява на недоверие. А и Кливерес сигурно вече ги бе проверила.

— В метафоричния смисъл — намеси се Чо Минг. — В действителност, господин Кавана, ние бяха малко разтревожени за вас.

— Ами? — учуди се за втори път Арик. — Вие двамата лично, или цялата дипломатическа служба?

Лицето на Дашка дори не трепна.

— Но сега ви намерихме и установихме, че сте в безопасност. Какво по-хубаво от това, нали?

— Винаги съм си мислел… — поде Арик, но млъкна. — Всъщност, ако това е всичко, ще ви помоля да ме извините…