Читать «Вирчето на Дънкър» онлайн
Ричард Леймън
Ричард Леймън
Вирчето на Дънкър
Това е историята на един златотърсач. Аз просто мълчах и слушах. Веднага ще допълня, че няма никакво отношение с мен. Била е гадже на Джим от главата до петите, плюс всички прелести между тях. Ето как я чух.
— Джим — казах, — не си струва да я вземаш със себе си.
— Струва си — отвърна.
— Никаква полза, само кавги и неприятности.
— Ама ще ти хвръкне акъла колко е готина — възрази Джим.
Нямаше какво да крия, но това не променяше нещата.
— Тя иска да се върже с нас заради онази жила. Трябва й златото, нищо повече. Тя дори не те харесва!
Очичките му заблестяха и в тях видях как си припомня предната вечер, когато свободно се възползва от прелестите на Люси. Попаднахме на нея през деня, когато с важни муцуни излизахме от кантората за чистотата на пробите. Това мигом ме накара да бъда предпазлив. Продължавам да си мисля, че дълго се е навъртала наоколо, за да попадне на двойка усмихващи се търсачи на златни жили.
И веднага се залепи за Джим. Джим си е тъпунгер, затова тя се залепи за него, а не за мен. Той има акъл колкото на едно магарешко лайно и това е изписано на лицето му. Само не си мислете, че съм в плен на ревността, не. Джим не е по-млад от мен. И не се облича по-добре. И не мирише по-приятно. Следователно не е по-симпатичен от мен. Освен това ние сме напълно равноправни съдружници, което, разбира се, Люси не можеше да знае.
Не. Просто Джим си е крачещ образец на идиот, а аз съм къде-къде по-добре с мозъка и здравия разум. Не съм от онези, които можеш да ги помъкнеш където си щеш, като ги вържеш за оная работа, но Джим си е такъв и Люси веднага го усети.
И тъй. Даже не успях да мигна и хоп, останах сам в кръчмата, а Джим се заключи с нея в луксозния хотел „Джеймстаун“ дълбоко убеден, че е влюбен до уши.
Сега се връщам към блесналите очички на Джим. Те започнаха да блестят на следващата сутрин, когато довършвахме омлета.
— Пък ще ти кажа, че на всичко отгоре ме обича и още как — рече той. — А теб изобщо не.
— Готина история. Помисли си колко години сме партньори.
Той се намръщи.
— Не зная точно, но са доста.
— Дяволски доста! И сега искаш да ни туриш динена кора. Нищо не носи толкова несполуки, колкото една пикла, и го знаеш по-добре от мен. Припомни си как свършиха на златното находище на Керн Бил Плейснър и Майкъл Мърфи.
Джим поразмърда мозъка си и започна да търси отговора между зъбите на вилицата.
— Добре де, ще ти припомня. Та Бил и Майк бяха близки приятели, знаеш. И повече години, отколкото са ти зъбите.
— Имам доста зъби — отвърна Джим.
— Да де, значи много години. Нямаше толкова добри приятели като Боб и Майк…
— Абе ти нали го нарече Бил?
— Казваше се Робърт Уилям. Едни му викаха Боб, други — Бил. Та Боб и Майк си живуркаха като братя до онзи черен ден, когато пред кантората се появи жена. Тя веднага се лепна за Майк, а към Боб се отнасяше като към задник. Бедничкият Боб, изоставиха го в студ и самота. И започна ли той да се жалва за правата си? Не, господинчо. Не беше такъв човек, пое всички беди. И помниш ли какво стана после?