Читать «Вирчето на Дънкър» онлайн

— Джим — казах, — не си струва да я вземаш със себе си.

— Струва си — отвърна.

— Никаква полза, само кавги и неприятности.

— Ама ще ти хвръкне акъла колко е готина — възрази Джим.

Нямаше какво да крия, но това не променяше нещата.

— Тя иска да се върже с нас заради онази жила. Трябва й златото, нищо повече. Тя дори не те харесва!

Очичките му заблестяха и в тях видях как си припомня предната вечер, когато свободно се възползва от прелестите на Люси. Попаднахме на нея през деня, когато с важни муцуни излизахме от кантората за чистотата на пробите. Това мигом ме накара да бъда предпазлив. Продължавам да си мисля, че дълго се е навъртала наоколо, за да попадне на двойка усмихващи се търсачи на златни жили.

И веднага се залепи за Джим. Джим си е тъпунгер, затова тя се залепи за него, а не за мен. Той има акъл колкото на едно магарешко лайно и това е изписано на лицето му. Само не си мислете, че съм в плен на ревността, не. Джим не е по-млад от мен. И не се облича по-добре. И не мирише по-приятно. Следователно не е по-симпатичен от мен. Освен това ние сме напълно равноправни съдружници, което, разбира се, Люси не можеше да знае.

Не. Просто Джим си е крачещ образец на идиот, а аз съм къде-къде по-добре с мозъка и здравия разум. Не съм от онези, които можеш да ги помъкнеш където си щеш, като ги вържеш за оная работа, но Джим си е такъв и Люси веднага го усети.

И тъй. Даже не успях да мигна и хоп, останах сам в кръчмата, а Джим се заключи с нея в луксозния хотел „Джеймстаун“ дълбоко убеден, че е влюбен до уши.

Сега се връщам към блесналите очички на Джим. Те започнаха да блестят на следващата сутрин, когато довършвахме омлета.

— Пък ще ти кажа, че на всичко отгоре ме обича и още как — рече той. — А теб изобщо не.

— Готина история. Помисли си колко години сме партньори.

Той се намръщи.

— Не зная точно, но са доста.

— Дяволски доста! И сега искаш да ни туриш динена кора. Нищо не носи толкова несполуки, колкото една пикла, и го знаеш по-добре от мен. Припомни си как свършиха на златното находище на Керн Бил Плейснър и Майкъл Мърфи.

Джим поразмърда мозъка си и започна да търси отговора между зъбите на вилицата.

— Добре де, ще ти припомня. Та Бил и Майк бяха близки приятели, знаеш. И повече години, отколкото са ти зъбите.

— Имам доста зъби — отвърна Джим.

— Да де, значи много години. Нямаше толкова добри приятели като Боб и Майк…

— Абе ти нали го нарече Бил?

— Казваше се Робърт Уилям. Едни му викаха Боб, други — Бил. Та Боб и Майк си живуркаха като братя до онзи черен ден, когато пред кантората се появи жена. Тя веднага се лепна за Майк, а към Боб се отнасяше като към задник. Бедничкият Боб, изоставиха го в студ и самота. И започна ли той да се жалва за правата си? Не, господинчо. Не беше такъв човек, пое всички беди. И помниш ли какво стана после?