Читать «Вирчето на Дънкър» онлайн - страница 6

— Извинявай. Давай нататък.

— Та значи този Клим си похапваше всичко. Не отбираше много-много. Щом нещо може да му влезе в устата, го отхапва. Казах ли, че имаше много остри зъби?

Люси се разхили.

— Да, госпожице. Може да не ми вярваш, но Клем си точеше всички предни зъби и бяха станали толкова остри, че трудно си затваряше ченето, без да си нарани устните. Тъкмо започнете да си бърборите, и от устните му прокапе кръв. Прави се, че не я забелязва, а ти стоиш долу и връз теб капе кръв. Направо да се шашнеш.

— Ако майка ти е имала поне ей толкоз разум, щеше да те удуши още в люлката — рече Люси.

— Разказвам ти това, което е било. Не си измислям. След един дълъг разговор с Клем Джим ме намери да спя под дървото, бях целият в кръв, и той си помислил, че съм умрял. Когато се събудих, вече беше успял да ми изкопае половинка гроб. Но това няма нищо общо с работата — казах бързо, за да не дам възможност на Люси да ме прекъсне. — Та значи Клим Дънкър си беше психар и хапваше всичко, което влиза между заточените му зъби. Не само птички. Веднъж го видяхме, само веднъж, да си похапва бобър. Един ловец се закле, че Клим е докопал кучето му. После мина на белки, койоти, пеперуди, паяци, плужеци и червеи.

Не се усмихна. Гледаше ме с омраза, горната устна се дръпна и оголи венеца. И си помислих, че ако се разписка, няма да мога да си довърша историята. Затова бързо минах към същността.

— В края на краищата той изяде едно от нашите мулета. Заварихме го точно когато жвакаше карантията, а главата беше мушнал в пазвата си. И го обесихме. — Обърнах се и показах дървото, от което допреди малко я оглеждах гола. — Виждаш ли оня клон? Оня, дето стърчи настрани? Точно на него го обесихме.

— Абе никого не си обесвал — рече Люси, но смелостта в гласа й се стопяваше. Стори ми се, че трепери.

— Аз лично му нахлузих примката. Увесихме го на края на клона. Мислехме си, че щом го закачим, ще висне и ще издъхне. Ама никога дотогава не бяхме бесили човек. Грешката ни беше, че трябваше да опънем въжето между шията на Клим и клона. Обаче тя стана прекалено дълга. И когато го бутнахме, той не увисна, ами падна. И главата се откъсна. Тялото замъкнахме в гората и го закопахме. Но само тялото, без главата. А кратуната му беше много кръгла, претърколи се и падна във водата. Търсихме я, но не я намерихме. От него ден наричаме това място „вирчето на Дънкър“. Доколкото знаем, главата е още тук.

Очите й щяха да изскочат от местата си.

— А подир туй рибата започна да изчезва. Няма какво да ловиш. Иначе кълве, ама като измъкнеш въдицата, кукичките ги няма. За риба да не говорим. С Джим хвърлихме една кофа червеи и край на риболова.

Тук Люси се вдърви и погледна към водата. После към мен. Беше ядосана.

— В това бръщолевене няма капка истина, Джордж Сойер. И не узнах нищо ново, освен това, което си знаех — че си отвратително копеле, недостойно за човешката цивилизация.

— Не лъжа — възразих.

Погледът й пак стана трескав. Очите й щяха да изпаднат. И въздъхна така, че косата ми настръхна, почна да се мята, водата наоколо закипя.