Читать «Вирчето на Дънкър» онлайн - страница 5

Опъна ръце напред.

— Не приближавай! Махай се! Само опитай да се приближиш…

Продължих и тя отстъпваше, докато водата стигна до кръста й. Чак тогава си спомни за своята вродена скромност и се потопи до шия.

— На твое място не бих го направил — казах. После седнах на брега. Точно до купчината дрешки. — Виж, хубавице, измъквай се колкото може по-бързо.

— Ще ме прибараш на куковден!

— Ако искаш да се изкъпеш, иди в реката. Но тук не влизай.

— Където искам, там. Освен това в реката е толкова студено, че ще стана на шушулка.

— Това е вирчето на Дънкър.

— И какво? Вирчето е хубаво. Тоест беше хубаво, докато ти не се домъкна тук. Хайде, махай се.

— Някога тук имаше доста риба — казах. — Но само до миналата година. Питай Джим, ако не ми вярваш. Но откак обесиха Клим Дънкър, рибата изчезна.

Тя за секунда се измъкна от водата и ми метна камък. Бях се зазяпал в нея и не успях да се отклоня, удари ме в рамото.

— Ти само се опитай да дойдеш! — изписка и измъкна още един камък.

— А, не аз. Други са тъпанари.

— Значи съм тъпанарка, така ли?! — и пак метна камък, но този път не бях толкова несръчен.

— Щом не искаш да излезеш, значи си тъпанарка.

— Като се върне Джим, ще те застреля.

— Джим ще ми е благодарен, че съм минал случайно и съм те предупредил.

— Зная за какво си дошъл. — Тук спря да ме гледа злобно, дори се усмихна. — Ти просто се страхуваш от водата, Джордж Сойер, ха-ха!

— Да, аз се страхувам от тази вода! Ти също щеше да се страхуваш, ако знаеше.

— Да бе, толкова се изплаших, че ще се измъкна и ще ти кажа мерси. Ей, Джордж, ти просто си едно нищожество. — После се изпъна на гръб и заплува, усмихвайки се на небето, а съблазнителното й тяло блестеше над водата. — Не съм срещала такова нищожество.

— Виж, почти реших да се чупя и да те остава в ръцете на съдбата.

— Какво рече, нещастнико?

— Отивам си и те оставям.

— Можеш да се махаш, Джордж.

Може би усети дъното, защото се надигна. Водата едва покриваше раменете й. Беше мътна, не можеш да видиш нищо ценно, освен усмивката на Люси. Също мътна и зловеща.

— Виж какво, изобщо не ме плашиш. Сигурно си мислиш, че веднага ще скоча в твоите мъжествени обятия.

Тя си мислеше, че аз не мога да я изплаша достатъчно. Приех го като предизвикателство.

— Не си ли чувала за един пич на име Клим Дънкър?

— Уви не, Джордж. Разкажи ми някаква идиотска история за него.

— Клим беше луд, живееше в една хралупа на този бряг на реката. Беше толкова кльощав, сякаш никога не е употребявал устата си. Но истината беше друга. Беше готов да изкльопа всичко, което влиза между зъбите му. Когато стане дума за кльопачка, ставаше най-спокойното и подло същество. Качваше се на своето дърво и стоеше толкова тихо, че на него кацаха птички. И той — бам, в устата! Схрупваше ги заедно с чикчирикането, с крилцата, с клюнчетата, с очичките и всичко останало. Отдалеч се чуваше как плюе перата.

Люси поклати глава.

— Знаеш ли, Джордж, побиват ме тръпки. Ако продължаваш да ме плашиш, ще припадна.

— Ако ти се припада, припадай. И кажи какво предпочиташ — да ме мъчиш, или да слушаш за Клим?