Читать «Виксън 03» онлайн - страница 53

Фокс даде воля на скръбта си. Не спря да плаче, докато слънцето не се спусна ниско под хоризонта. Не спря да плаче, докато сълзите му не пресъхнаха.

Съзнанието му се върна дванайсет години назад и зареди картина след картина като прожекционен апарат. Видя Мирна и децата в малката къща близо до Абърдийн край Северно море. Видя изненадата и радостта, изписани по лицата им, когато им каза да си съберат багажа, защото се местят в Натал, за да си построят ферма. Видя колко болнаво бяла изглеждаше кожата на Джени и Пат младши до другите им връстници в училището в Умконо и колко бързо двамата добиха загар и здрав вид. Видя с каква неохота Мирна напусна Шотландия, за да промени изцяло начина си на живот, а после обикна Африка по-силно от него.

„Никога няма да станеш истински фермер, докато не изцедиш докрай солената вода от вените си“, често му подхвърляше тя.

Гласът й прозвуча толкова ясно, че той не можеше да приеме факта, че тя лежи под земята, върху която бе коленичил, и че никога вече нямаше да види светлината на деня. Сега той остана съвсем сам и тази мисъл го съсипваше. Когато жена загуби мъж, спомни си, че беше чувал това някъде, тя започва свой живот и запазва силите си. Но когато мъж загуби жена, той е наполовина мъртъв.

Пропъди някогашните щастливи моменти от съзнанието си и се опита да извика на тяхно място неясната фигура на мъж. Лицето нямаше отличителни черти, тъй като беше лице на човек, когото Фокс никога не бе виждал — лицето на Хирам Лусана.

Скръбта на Фокс изведнъж бе залята от прилив на студена ненавист. Той сви ръце в юмруци и заудря с тях влажната земя, докато излее всичките си чувства. После въздъхна дълбоко и започна грижливо да подрежда венчелистчета така, че да изписват имената на Мирна и децата му.

Накрая, когато се изправи несигурно на крака, вече знаеше какво трябва да направи.

19.

Лусана седеше на председателското място на заседателната маса и със замислен поглед въртеше в ръце химикалка. След малко извърна глава към вечно усмихнатия полковник Дук фон Ло, главен военен съветник в АРА, а после огледа един по един офицерите, насядали около масата.

— Някой кръвожаден идиот си втълпява да нападне фермата на най-уважаваните граждани на Натал, а вие седите тук и ме гледате невинно, сякаш нищо особено не е станало. — Той замълча за миг, взирайки се в лицата им. — Хайде, господа, стига вече с тия игрички. Кой стои зад това?

Ло направи поклон с глава и разпери ръце върху масата. С бадемовите очи и ниско подстриганата си права коса той рязко се отличаваше от другите. Заговори бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума.

— Повярвайте ми, генерале, никой под вашето командване не е отговорен. Проучих точното разположение на всяка секция по време на нападението. Никоя от тях, с изключение на секцията, ръководена от Сомала, не се е намирала по-близо от двеста километра от Умконо.