Читать «Виксън 03» онлайн - страница 52

Китайският лекар изрази песимизъм.

— Куршумът е влязъл отзад, разкъсал е половината от единия му бял дроб, натрошил е едно ребро и е излязъл от лявата страна на гръдния кош. Цяло чудо е, че е все още жив.

— В състояние ли е да говори?

— Да, но всяка дума изсмуква силите му.

— Още колко…

— … му остават да живее ли?

Лусана кимна.

— Маркус Сомала е невероятно здрав физически — отвърна докторът. — Но се съмнявам, че ще издържи до края на деня.

— Може ли да му дадете нещо стимулиращо за сетивата му, дори то да трае няколко минути?

Докторът се замисли.

— Предполагам, че ускоряването на неизбежното няма да е от значение. — Той се обърна и тихо даде нареждане на сестрата, която веднага след това излезе от стаята.

Лусана сведе поглед към Сомала. Лицето на секционния водач беше изпито, гърдите му се надигаха едва забележимо с конвулсивни вдишвания. Пластмасови тръбички се спускаха от стойка над леглото му и влизаха в носа и под кожата на ръцете му. Широка превръзка покриваше гърдите му.

Сестрата се върна и внимателно подаде на лекаря спринцовка. Той заби иглата под кожата и бавно впръска течността. След малко клепките на Сомала трепнаха, той полуотвори очи и изстена.

Лусана безмълвно направи знак на лекаря и сестрата да излязат от стаята.

След като вратата се затвори след тях, той се наведе над леглото.

— Сомала, аз съм Хирам Лусана. Разбираш ли ме?

Шепнещият глас на Сомала прозвуча дрезгаво, но с нотка на вълнение.

— Не виждам добре, мой генерале. Наистина ли сте вие?

Лусана взе ръката му и здраво я стисна.

— Да, мой храбри боецо. Дойдох да чуя рапорта ти.

Мъжът на леглото се усмихна едва-едва, после в очите му се появи натрапчив питащ израз.

— Защо… защо не повярвахте в мен, мой генерале?

— Не съм ти повярвал ли?

— Защо не ми казахте, че изпращате мъже да нападнат фермата на Фокс?

Лусана остана като гръмнат.

— Опиши ми какво си видял. Опиши ми всичко. Нищо не пропускай.

Двайсет минути по-късно, изтощен от усилието, Маркус Сомала отново изпадна в безсъзнание. По пладне беше вече мъртъв.

18.

Патрик Фокс насипваше с лопата лепкава глинена пръст върху трите ковчега на семейството си. Дрехите му бяха просмукани от лекия дъжд и собствената му пот. Негово беше желанието сам да изкопае общ гроб и сам да го зарие. Погребалната служба отдавна беше приключила и приятелите и съседите му си бяха тръгнали, оставяйки го да свърши мъчителната си задача.

Най-накрая той подравни последната лопата пръст, отстъпи назад и сведе поглед. Надгробната плоча още не бе докарана и могилата изглеждаше някак гола и изоставена сред другите гробове, които бяха покрити с трева и оградени от грижливо поддържани цветя. Той падна на колене, бръкна в джоба на захвърленото си настрана сако, извади оттам шепа венчелистчета, откъснати от декоративния храст в двора си и ги пръсна върху влажната пръст.