Читать «Виксън 03» онлайн - страница 12

Пит изруга, изчетка се и се вгледа да види какво му попречи да вземе въдицата за следобедния риболов. Бръчка на недоумение се появи между веждите му. Той коленичи и прокара ръка по двата обемисти предмета, на които случайно бе смъкнал покривалото. После се изправи и излезе навън, за да повика Лорън.

Тя се появи на балкона.

— Какво има?

— Ела тук за минутка.

Тя с неохота си наметна леко бежово манто и слезе в гаража. Пит посочи към ъгъла.

— Къде е намерил баща ти тези неща? Тя се наведе и присви очи.

— Какво е това?

— Жълтото, заобленото, е бутилка за кислород от самолет. А другото е носов колесник с колела и гуми. Адски стари са, ако съдя по степента на корозия и напластената по тях мръсотия.

— За пръв път ги виждам.

— Не може да не си ги забелязала досега. Не ползваш ли гаража?

Тя поклати глава.

— Не, откакто съм в Конгреса. Сега идвам за първи път в хижата на татко, откакто той загина при злополука преди три години.

— Не си ли чувала за паднал самолет тук наблизо? — подпита я Пит.

— Не. Което обаче не значи, че не е станало. Аз рядко се виждам със съседите, така че почти не научавам местните клюки.

— В коя посока са?

— Ъ?

— Най-близките ти съседи. Къде живеят?

— Надолу по пътя за града, първата отбивка вляво.

— Как се казват?

— Семейство Рафърти. Лий и Максин Рафърти. Той е служил във военния флот, сега е пенсионер. — Лорън взе ръката на Пит и я стисна силно. — Защо са всички тези въпроси?

— Любопитство, нищо повече. — Той вдигна ръката й и я целуна. — Ще се върна навреме за затлъстяващата вечеря. — После се обърна и затича в тръс по пътеката.

— Няма ли да ходиш на риболов? — извика тя след него.

— Никога не съм обичал този спорт.

— Защо не вземеш джипа?

— Нали ми предложи разходка из природата, забрави ли? — провикна се той през рамо.

Лорън го проследи с поглед, докато го изгуби между стволовете на боровите дървета, после поклати глава на непредвидимите мъжки прищевки и тичешком се прибра в хижата, за да избяга от студа на ранната есен.

2.

Още от пръв поглед личеше, че Максин Рафърти е от някой от западните щати. Имаше набито тяло, носеше широка басмена рокля, очила без рамки и тънка мрежичка върху синкаво-сребристата си коса. Седеше на предната веранда на къщата от кедрово дърво и четеше детективски роман. Лий Рафърти, източен като върлина, беше приклекнал до стар очукан товарен автомобил платформа и гресираше лагерите на предната полуоска.

Пит се приближи и поздрави:

— Добър ден!

Лий Рафърти извади от устата си загаснал фас и му кимна.

— Здравейте!

— Хубав ден за разходка — обади се Максин, оглеждайки Пит над книгата си.

— Студеният ветрец ободрява — каза Пит.