Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 52

Е, с входа леко се изхвърлих, от него като такъв не беше останало абсолютно нищо. Стълбата, свързваща преддверието на Храд Спайн с първото ниво, се беше срутила и от нея беше останала само горната част, водеща надолу — в зеещата дупка в пода.

Пристъпих внимателно към дупката и погледнах надолу. М-дя, както казва всеизвестният ми приятел Кли-кли, когато нещо не му харесва особено. Четири стъпала — и празнота. Подът се намираше на около осем ярда под мен. Отломките от самата стълба лежаха долу на купчина. Странно беше всичко това… Много странно… Каква ли гадина я беше разрушила?

Да-да, именно разрушила, как иначе може да се обясни фактът, че оцелелите стъпала видимо бяха покрити с нагар, а тук-там дори и разтопени. Някой просто не е искал да се спусна надолу и предвидливо беше ударил стълбата със заклинание. Името на този „някой“ извън всякакво съмнение беше Лафреса. Само че нещо не схващах логиката на слугинята на Господаря. Първо, не е ясно какво ще прави, когато тръгне да се връща обратно заедно с Балистан Паргайд и неговите хора. И второ, най-малкото е странно от нея да си мисли, че няма да мога да сляза. Е, разбира се, скок от такава височина си е директен начин да стана на кайма, но освен със скачане има и други начини за спускане. Например с помощта на елфийското въженце-паяжина, което залепва за всяка повърхност и само изтегля собственика си на всякаква височина.

Лафреса изобщо не беше глупачка и би трябвало да знае, че ще мога да се спусна на първо ниво. Така че тук имаше нещо гнило и някъде ме чакаше горещо посрещане с фанфари и кралски глашатаи. По-добре сто пъти да се уверя, че няма опасност, и чак тогава да се спускам в устата на демона.

Трябваше да легна на пода и да се надвеся в дупката, за да огледам внимателно и подробно мястото на предстоящото приземяване. М-дя. Нищо не се промени. Великолепно осветен коридор с горящи факли по стените и купчина камъни, парчета и фин прах на пода. Що се отнася до горящите факли, всичко беше ясно, те си горят така от няколко хилядолетия и ще си горят още толкова. Шаманството не позволява огънят да угасне и аз много се надявах, че колкото по-дълбоко слизам, толкова повече светлина ще има в залите, в противен случай дори със „светлинките“ няма да издържа дълго. Но за осветлението ще говорим по-късно, сега съм много по-притеснен от това странно разрушаване на стълбата.

Бръкнах в чантата на пояса си и извадих флакон с магически реагент. После отново легнах по корем и капнах няколко капки надолу, право върху купчината отломки.

Това, което видях, надмина всичките ми очаквания. Всъщност от изненада едва не паднах долу. Защото на купчината развалини седеше някакво същество. Явно беше покрито с някакво магическо заклинание и докато не го полях с вълшебната течност, това създание беше невидимо. В момента то се беше проснало по гръб точно под дупката и с раззината паст търпеливо чакаше вечерята да се спусне при него. Изобщо няма да се изненадам, ако това чудовище се е родило в очарователната, но несъмнено побъркана глава на Лафреса. Просто в света не може да съществува реално същество, състоящо се изцяло от уста и редове, редове, редове ослепително бели зъби-кинжали! Всъщност ако много се постарае и разтегне порядъчно, в устата му спокойно би могъл да се побере цял рицар заедно с коня.