Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 53

Коварна твар е тази Лафреса. Такъв великолепен капан ми беше приготвила. Направо си представих как се спускам по въжето надолу и с огромно учудване се оказвам в стомаха на много гладното създание. Какъв безславен край, и то още на първо ниво на Костните дворци!

Е, какво искаш да направя с теб, твар изгладняла? Виж само как си зяпнала! Прииска ми се да й пусна един болт право в устата, но се страхувах, че тук не арбалет, а цяла балиста ще трябва. Обикновен болт няма даже да го усети. И медальонът на Кли-кли сигурно ще е безполезен срещу такава простотия.

Опипах ядно пода, напипах някакъв каменно парче от стълбата с размер, малко по-голям от юмрук, и го хвърлих точно в средата на отворената паст. Капанът сработи идеално — още щом камъкът падна, устата на съществото рязко се затвори.

— Щрак!

Да видим как ще го смели това!

Камъкът явно не му хареса и чудовището с оглушително „пук“ изчезна.

Това пък какво беше? Еднократен капан? Задейства се и вече е ненужен?

Но аз съм твърде подозрителна натура, за да повярвам просто ей така на внезапното изчезване на създанието. Затова не пожалих още няколко капки от еликсира, които да ми разкрият и други скрити капани с магическо съдържание. Никакъв ефект. Устата наистина я нямаше.

Заспусках се по въжето с известно притеснение. Мракът само знае, ами ако внезапно създанието се върне в най-неочаквания момент и ми отхапе краката? Затова за собствено успокоение и за да запазя душевното си равновесие, когато до пода оставаха не повече от два ярда, аз освободих ръката си от въжето, бръкнах в чантата и хвърлих на пода предварително подготвен камък. Той звучно се удари в пода, доказвайки, че под мен никой не ме чака. Спуснах се докрай, заповядах мислено на въжето да се освободи, а след това го навих и го прикрепих към пояса си. Е, време е да продължа.

Сега се намирах в малка празна зала с осем горящи факли. Във всяка стена имаше отвор и се наложи да загубя няколко секунди, докато се ориентирам в плановете. Къде е север и къде е юг на такава дълбочина е просто невъзможно да се определи, но, за мое щастие, в Залата на пристигащите, както бе отбелязана на картите, имаше много ясно указание за всички онези, които от глупост бяха решили да посетят Костните дворци. Вярно, за да определя посоките на света, трябваше да вдигна глава към тавана. Там нечии умели ръце бяха начертали огромна стрелка, указваща на пътника къде е север. Съдейки по стрелката, трябваше да мина през десния отвор.

По закона за всемирната гадост точно този отвор водеше към най-тъмния и тесен коридор. Освен това, за разлика от останалите три — широки и доста по-светли, този не слизаше надолу, а се издигаше нагоре. Спрях пред него и внимателно се ослушах. Никакъв шум. Никакъв звук. Само на около четиридесетина крачки от мен гореше самотна факла. За тук ли бях? Бръкнах в чантата и пак се консултирах с картите. Да, май бях за тук. Отново хвърлих тъжен поглед към по-приветливите коридори, но нямаше какво да се направи, картата не греши.