Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 50

На два пъти спирах и се обръщах назад. Първият път се случи, когато бях извървял по коридора не повече от сто и петдесет крачки. Просто ми се прииска за последен път да погледна слънчевата светлина. Далеч-далеч назад се виждаше малък светъл правоъгълник. Изхода. Там, зад гърба ми, беше светът на слънцето, светът на живите, а под краката ми лежеше светът на мрака и на мъртвите. Когато се обърнах за втори път, светлината вече беше изчезнала и зад гърба ми имаше само тъмнина.

Подът слизаше надолу, навлизайки все по-дълбоко и по-навътре под земята. Движех се по абсолютно празен коридор, чийто стени бяха облицовани с жълт пясъчник или много подобен на него камък. Под тавана се усещаше леко течение, което беше достатъчно при всеки полъх пламъкът на факлата да потрепва и да се люлее. Моята сянка, огромна и черна, танцуваше по стената, реагирайки на всяко трепване на пламъка. След известно време по стените се появиха картини и надписи на оркски език. Отначало бяха неясни и едва забележими (въпреки вечния мрак, властващ тук, боите, с които бяха направени рисунките и надписите, доста бледнееха), но само след още двеста ярда вече ставаше възможно да се различат изображения и букви. По първите не се заглеждах особено, а вторите просто не разбирах. Само веднъж, когато факлата изкара от мрака огромна епична битка между огри и създания, точно копие на онези, които бяха изобразени върху кутията, в която Балистан Паргайд съхраняваше Ключа, аз спрях и се загледах. Полуптиците-полумечките се сражаваха с огрите между стилизирано изобразени дървета. Отдолу имаше като подпис някаква завъртулка, но какво означаваше, за мен така и си остана тайна.

Продължих нататък, оставяйки картината далеч зад себе си. Още хиляда ярда, и стените вече грееха с изображения и ярки цветове, които по някаква причина бяха останали неподвластни на времето. Тъмнината потискаше и аз благодарих на боговете, че имам светлина (въпреки че, от друга страна, светлината можеше да донесе и мно-о-ого неприятности на своя собственик, а по-точно — ако го види някой голям и леко гладен).

Ходех вече достатъчно дълго, в коридора разклонения нямаше, единствено все повече и повече навлизаше под земята. Не знам колко дълбоко се бях спуснал, но не пропуснах да изкажа искрената си благодарност на Сагот, че не изпитвам страх от дълбочина.

Глухият екот на моите стъпки се отразяваше в пода, блъскаше в стените и утихваше под високия таван. Пламъкът на факлата започна да намаля и се наложи да спра, за да запаля нова. Не бях забелязал колко много време беше минало. Колко ли вече вървях по този коридор, щом факлата ми взе да гасне? Хвърлих старата покрай стената и продължих. За голямо мое учудване тук не се усещаше студ, мирис на влага или задух. В лицето ми духаше сух топъл въздух, издигайки се нагоре, към изхода. Откъде на такава дълбочина духаше вятър, не исках дори да се замислям. Вентилационни шахти, магия или нещо друго? Мракът го знае. Но си духа и не спира. Главното е, че не хапе.