Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 44

— Хора… наблизо.

Елфът подпря кората на едно дърво, натегна нова тетива на лъка и измъкна стрела от колчана.

— Ще отида да проверя… Ако чуете шум, бъдете готови…

— Змиорка, върви с Еграсса — заповяда Алистан Маркауз.

— Да, милорд. Гарет, ще ми дадеш ли арбалета си?

— Вече е зареден — протегнах оръжието на гаракеца заедно с два допълнителни болта.

— Ако всичко е наред, ще изсвиря — каза Еграсса. — Змиорка, следвай ме.

Елфът и човекът се скриха в гъстите хвойнови храсти. Доста дълго време не се чу нищо, освен звуците на гората, и всички напрегнато се вслушвахме в птичите трели и шумоленето на клоните. Най-накрая до нас долетя приглушено от разстоянието изсвирване.

— Напред! — заповяда Алистан Маркауз. — Кли-кли, не ми се пречкай в краката.

— Кога съм се пречкал? — възмути се Кли-кли, докато проверяваше метателните си ножове. — Това Гарет го прави.

Аз се усмихнах, но не казах нищо и взех в ръка копието на елфа.

Еграсса и Змиорката ни чакаха на малка сенчеста поляна, обградена от златолисти. За миг ми се мярна мисълта: по волята на природата ли растат тези дървета? Прекалено гладък, прекалено идеален кръг оформяха. Изглеждаше, сякаш поляната е защитена от целия останал свят с мощна тъмнооранжева стена дървесни стволове. В самия център на поляната имаше хълм. На височина беше около пет човешки ръста. Същинска пъпка на тялото на земята.

До хълма стояха Еграсса и Змиорката, а в краката им лежаха трима. Хора. Двама от тях бяха мъртви — стрелите на елфа лесно бяха пробили броните на хората на Балистан Паргайд. На единия стрелата беше попаднала право в сърцето, а на другия, все още стискащ малък топор в ръката си, в окото. Третият човек беше жив — гърчеше се с арбалетен болт в крака.

— Кой е този?

— Това се опитваме да разберем и ние, милорд — подсмихна се Змиорката и ми подаде арбалета. — Първият Еграсса го простреля от раз, вторият се хвана за топора и си го получи в окото. А третият… третият реши да бяга, наложи се да го пронижем в крака.

— Кои сте вие и какво правите тук?! — рязко се обърна към пленения Алистан Маркауз.

Но онзи само скимтеше и се държеше за пронизания крак.

— Защо го питате, милорд, сякаш вече не знаете? — удиви се Кли-кли. — Това са кучетата на Балистан Паргайд, личи си по мутрите им!

— Сега ще си каже всичко — елфът настъпи мъжа по ранения крак, той изкрещя от болка и загуби съзнание.

Халас извади манерка с вода и плисна човека в лицето. Никакъв ефект. Наложи се да му удари няколко шамара. Накрая човекът потрепери и отвори очи.

— А сега ще поговорим — елфът докосна с кинжала си гърдите на мъжа. — Колко сте?

— Какво? — човекът облиза пресъхнали устни.

— Колко сте? — повтори въпроса си Еграсса и боцна човека с кинжала.

Това подейства.

— Трима, бяхме само трима! Не ме убивайте, милорди! Всичко ще ви кажа! — заговори бързо човекът, вперил разширени очи в тъмния елф.

— Къде са другите?

— Всички… заминаха.

— Лъжеш — Еграсса натисна с кинжала.

Човекът изпищя и закрещя:

— Казвам истината, всички заминаха, а нас ни оставиха да пазим! Не съм направил нищо, наистина! Не ме убивайте!