Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 43

Под краката ми тревата леко изшумоля, Еграсса направи едва доловимо движение и ето че вече към мен гледаше стрела, готова да се отдели от тетивата. Замръзнах, давайки възможност на елфа да ме разпознае.

— Какво правиш тук? — неприязнено попита Еграсса, но прибра лъка.

— Делер ми каза, че си тук.

— И какво?

Аз се поколебах. Наистина, „и какво“? За какъв мрак дойдох тук? Жълтите очи ме наблюдаваха внимателно.

— И аз съжалявам за случилото се с Миралисса.

Мълчание.

— Тя има дъщеря, нали?

— Откъде знаеш?

— Сама ми каза, Еграсса.

— Казала ти… Тя много се надяваше на вас, хората… уважаваше ви и считаше, че не сте толкова лоши, просто още не сте го осъзнали… Повечето елфи не мислят така. Тя не трябваше да напуска дома. Никой от нас не трябваше да го прави.

— Аз…

— Просто вземи този Рог, Гарет. Просто го вземи. Докажи и на мен, и на моя народ, че Миралисса не е грешала. Сега се махай, пречиш ми.

И край на разговора. Кой може да разбере какво им е на душата на тези елфи?

— Гарет! — повика ме той.

— Да?

— Значи ще вземеш Рога?

— Ще го взема.

— Без съмнения и колебания?

— Без съмнения и колебания — отговорих след лека пауза.

Думите ми като че ли убедиха Еграсса, във всеки случай повече не каза нито дума.

Когато се върнах при огъня, Делер вече спеше. Постът беше поет от Халас. Чувайки ме, гномът се извъртя, сграбчил мотиката, но като ме позна, неодобрително се изплю в огъня.

— Така и до разрив на сърцето може да ме докараш, Гарет — измърмори тихо.

Разперих виновно ръце, увих се в одеялото и потънах в сън без каквито и да са сънища.

* * *

— Сега може да не се притесняваме от Първите — елфът се облегна на новото си оръжие.

— Затова пък трябва да се притесняваме от хората на Балистан Паргайд, те са повече от двадесет човека — милорд Алистан провери свободно ли излиза мечът му от ножницата.

— И Лафреса — напомни Кли-кли. — Само тя струва колкото двадесет воина.

Шутът беше прав: Лафреса беше опасна, особено сега, когато до нас я няма Миралисса.

— Да тръгваме, но тихо, до портата остана съвсем малко — предупреди ни Еграсса и се отдалечи.

Вървяхме през горичка, където растяха само златолисти. Тези дървета не бяха същите като онези, които бяхме видели по-рано. Огромните древни стволове бяха с над петнадесет ярда обиколка, короните им се извисяваха на недостижима височина и сякаш подпираха самото небе. От земята тук-там стърчаха оранжеви корени, всеки по-дебел поне четири пъти от бедрото на възрастен човек. През златистите корони до земята проникваха слънчеви лъчи, пробили през задържалата се утринна мъгла. Точно така си представях Заграбия в моето въображение — величествена и красива.

Тр-рррррр… Тр-рррррр…

— Старае се кълвачът — респектирано изсумтя Делер.

— Тихо! — прошепна Еграсса, заслушан в горския шум.

Вятърът тихо шумолеше в короните на недоволно мърморещите златолисти, кълвачът неуморно си добиваше прехраната, огласяйки гората със звънко „тр-рррр“. Чуруликаха птички, в тревата цвърчаха насекоми, гората живееше своя си живот, сякаш сега не беше началото на есента, а средата на лятото.