Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 41

Алексей Юрьевич Пехов

Джуджето ме погледна замислено.

— Мракът знае защо, Гарет. Просто разказаната от мен история доказва, че Сивите рядко грешат и след като вампирът ти е казал, че когато измъкнем Рога от Храд Спайн, равновесието ще се наруши, то най-вероятно така и ще стане.

— Той каза „може“.

— Знаеш ли онази гномска история? Седиш на буре с барут и фитилът гори. И цялата ти надежда е, че може би ще завали и дъждът ще изгаси фитила. Разбираш ли за какво говоря?

— Прекрасно — усмихнах се аз, знаейки накъде клони джуджето.

— Този Рог са го създали огрите, за да се защитят от собствената си магия, нали така?

— Така казва Орденът.

— Е, тогава няма смисъл да ти обяснявам колко опасни са вещите, създадени в Тъмната епоха.

— Значи и ти като Мумр мислиш, че Рогът трябва да си остане там, където е сега? В гроба на Грок?

— Не знам, Гарет… Рогът на дъгата неутрализира магията на Неназовимия. Единствено присъствието на артефакта в Авендум ще накара магьосника да се оттегли за вечни времена. Без магията той е нищо… Така че Рогът ни е нужен. От друга страна, това „може би“… Дали няма да донесем на света нещо още по-ужасно? Неслучайно са го скрили толкова добре, нали?

— По-ужасно от Неназовимия?

— Да.

— Остава ни само да се доверим на боговете, Делер.

Джуджето тихо изсумтя и разбърка огъня с пръчка, изтръгвайки облак искри.

— Не трябваше да започвам този разговор. Сега ще се съмняваш, Гарет. Вземи този проклет Рог, пък тогава ще видим кой какво… Върви да спиш.

— Ей сега — казах аз и останах на място.

— Видя ли какво копие имаше Сивият? — попита джуджето, когато разбра, че нямам намерение да спя.

— Онова, което взе Еграсса ли?

— Не е глупав нашият елф — усмихна се джуджето. — Да, точно това копие.

— Копие като копие — едва забележимо свих рамене аз. — Просто малко странно…

— Ех, хора… Вечно се пъчите с вашето превъзходство над нас, но по много въпроси сте като малки деца. Странно… — раздразнено изсумтя Делер. — Под странно формата ли имаш предвид или нещо друго?

— Формата — отвърнах аз, макар да знаех, че отговорът ми е грешен.

— Така си и мислех — въздъхна джуджето. — Това не е точно копие, това е кора. С нея може да се сече и да се пробожда. Среща се доста рядко, особено в Северните земи. Измислена е в Мумбара, страна, която е далеч отвъд Султаната. Но сега не става дума за това. Никой от вас, хората, не обърна внимание на дървената дръжка и на металното острие. А Еграсса и аз веднага ги забелязахме. И Халас също, въпреки че си мълчи.

— Какво за дръжката и метала?

— На дръжката има древни руни. Едва забележими са, но това е първият език на гномите. Език от времето на Великите Грацел и Чигзан — първото джудже и първият гном. Не ме питай какво пишеше там, аз съм воин, а не Мастер, успях да науча само няколко руни. Такова копие може да пробие през всеки магически щит.

— Уау!

— Точно така. А колкото до метала, използван за острието… Някога, още в епохата на Сътворението, са го наричали Опушена стомана. Чувал ли си за такава?

— Не.

— Не е изненадващо. От времето на Пурпурните години сме забравили много неща. Тайната на сплавта е загубена и се страхувам, че е завинаги. А преди… Преди гномите и джуджетата са работили заедно. Едните са търсили руда и са създавали стомана, другите са й придавали нужната форма и са призовавали магия. Рубиновата кръв изобщо не може да се сравнява с Опушената стомана. Последната реже всичко. Няма значение върху какво е паднало острието — копринена носна кърпа, камък или най-здравата броня.