Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 39

— И аз си мислех за това — елфът прибра кристала на мъртвеца в чантата си и взе копието му от земята. — Нека да продължим още около петстотин ярда, не си струва риска да нощуваме до трупове.

— Няма ли да го погребем? — Змиорката погледна въпросително към Алистан Маркауз.

— Не — навъсено отвърна графът. — В противен случай ще загубим остатъка от нощта. Продължаваме.

— Гората ще се погрижи за тялото — каза Еграсса и напусна поляната.

* * *

Малкият огън, запален от елфа, весело пукаше и хвърляше искри в звездното небе. Аз така и не успях да заспя и просто си лежах, наблюдавайки студеното примигване на звездите. Стрелеца, Рачешката опашка, Свинаря, Кучетата на Сагра… Десетки съзвездия ме гледаха през клоните на дърветата. Короната на севера, разпростряла се на половината небе, сияеше с Камъка, мигайки на небосклона не по-зле от жаравата в огъня.

Когато умре елф, в небето светва нова звезда. Може би Еграсса беше прав, че поверието е глупаво, но въпреки това аз напрягах поглед и се взирах в нощното небе, опитвайки се да видя звездата, която би трябвало да се е появила след смъртта на Миралисса. Безполезно. Дори и да се появи тази звезда, няма как да бъде видяна заради окръжаващите ни дървета.

Падаща звезда беззвучно разсече нощното небе. Тя се плъзна над главата ми и като примигна за последен път, се скри зад дърветата. Обикновено когато човек види падаща звезда, си пожелава нещо. Какво бих си пожелал аз?

Тези, които умряха по пътя, никога няма да ги върнеш. Котката остана завинаги в Харгановата пустош, близо до стария овраг. Гръмогласният, въпреки че беше предател, остана в онова мазе край Раненг. Чичо, благодарение на магията на Лафреса — на дъното на Иселина. Мармота — в земята на Пограничното кралство, пепелта на Ел стана част от река, а Миралисса намери покой под сянката на елите. Всички те останаха някъде там… назад. Направиха всичко възможно да ме доведат до Заграбия, без да жалят живота си… Така че нека този проклет Рог да попадне в ръцете ми и Орденът да спре Неназовимия. И още… нека никой от тези, който сега спят край огъня, не умре по време на нашето пътуване.

Отново студен проблясък в небето — и огнена линия очерта между звездите нова огнена пътека. Орките наричат септември Пор За’ралло, или месецът на Падащите звезди.

Още една звезда.

Ако човек дълго време гледа небето, за една нощ ще види десетки падащи звезди, които могат да станат наши желания, макар че тези желания най-вероятно никога няма да се сбъднат.

Някой се прокашля. Обърнах глава и видях Делер. Джуджето също не спеше. Той като вцепенен седеше до огъня и неотлъчно гледаше пламъците. До него кротко спеше Халас, подложил под главата си чантата на своя приятел.

Станах, предпазливо прекрачих над Фенерджията и приближих до Делер.

— Не ти ли се спи?

Той се откъсна от съзерцанието на пламъците и ме погледна.

— По-добре поспи, докато имаш такава възможност, аз още час ще съм на пост, после Халас ще ме смени.