Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 352

— Остави арбалета. Чантата също. Всичко това ще е излишно — продължи да нарежда Валдер. — Добре. А сега напред, приятелю!

Изскочих в коридора и, стиснал сферата в ръце, се втурнах към стълбите.

— Как да ги освободя? — попитах, докато тичах.

— Това е магически затвор. Чувствам, че в момента горе на върха се вихрят такива сили, че стига само сферата да се поднесе към тях — и затворът ще се разпадне! Довери ми се.

И аз се доверих. Всъщност не ми оставаше нищо друго.

Сега кулата вече се тресеше непрекъснато. Малките тласъци разтърсваха стълбите и стените и аз започнах да се притеснявам, че, да не дава Сагот, цялата постройка ще се разпадне.

Вратата на залата на Съвета беше широко отворена, така че само за миг успях да оценя всичко, което се случваше. Сигурно сега гледах всичко случващо се в залата с очите на Валдер.

Залата на Съвета, подобно на залата в старата кула, имаше кръгла форма. Подът в центъра й представляваше огромно магическо огледало. То отразяваше съзвездия, които не се виждаха в Сиала, и някъде в най-дълбокото на огледалото се мяркаха пурпурни отблясъци. На огледалния под, на разстояние пет ярда един от друг, лежаха Рогът на дъгата и Конят на сенките. Около Рога вече се лееше постоянно променящо цвета си сияние. От Коня на сенките от време на време излитаха пурпурни искри. Те политаха към прозрачния таван и изгасваха. Към Рога и артефакта на доралисците се протягаха дебелите пипала на Силата. Между магическите предмети бавно и неотвратимо се разрастваше черно петно. А до петното, вдигнал ръце към тавана, беше застинала крехката фигура на мага. Арцивус стоеше с гръб към нас и аз веднага съжалих, че бях оставил арбалета долу.

— Безполезно — отговори ми Валдер. — Сега обикновеното оръжие е абсолютно безполезно.

— И какво ще правим?

— Ще чакаме. Още не е време.

Арцивус продължаваше да реди заклинания на груб език, а кулата продължаваше да се тресе. В огледалото пурпурните пламъци нарастваха все повече и повече. Черното петно, разположено точно срещу Играча, вече беше успяло да стане с размера на прилична карета. Вярно, сега беше черно само по краищата, а в средата — прозрачно. И през това петно се виждаше съвсем различен, странен свят. Светът на другия Господар. Изглежда Арцивус се канеше да отвори проход за новия си повелител. Рогът на дъгата сега сияеше с непоносим блясък и беше невъзможно да го гледаш без болка. От Коня на сенките към стъкления купол на кулата прелиташе постоянен сноп искри. Наистина ли никой от архимаговете и обикновените магове в столицата не чувстваше какво се случва в кулата на Ордена? Никога няма да го повярвам! Дори аз (или все пак Валдер?) усещах силата на случващото се вълшебство.

Песента на магистъра на Ордена се извиси и аз почувствах как Везните на равновесието затрепериха. Още малко и магията на Арцивус ще унищожи всичко на десетки левги в диаметър, да не говорим, че, неспособни да издържат на такива магически колебания, Везните на равновесието просто ще се преобърнат.