Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 350

— Слушай, Гарет, заеми се с твоята работа. Ние с теб сега стърчим като двама глупаци пред вратата на кулата на Ордена. Заеми се е ключалките, преди някой да ни е видял, защото не е чак толкова късно.

— Страхувам се, че вратата на маговете едва ли ще е с ключалки. По-вероятно е да има нещо друго.

— Ами провери! Аз ли съм крадеца или ти?!

Всъщност да стърчим пред вратата наистина беше глупаво. Ще си поговоря с гоблинката по-късно (ако изобщо го има това по-късно).

Протегнах ръка към дръжката на вратата. Леко дръпнах към себе си. Вратата дори не помръдна. Дръпнах по-силно. Същият ефект. М-да.

— Отвори се — прошепна Валдер и вратата на кулата внезапно поддаде.

— Уау! — хлъцна от възхищение Кли-кли. — Как го направи?!

— Късмет — изсумтях аз, докато за пореден път благодарях мислено на съдбата, че ме е срещнала с мъртвия архимаг. — Чакай ме на края на площада. Ако не изляза до час, отиди при краля.

— Да бе… — каза гоблинката и като се шмугна през вратата, се озова в кулата. — Направо хукнах да бягам, Гарет-барет. Наистина ли мислиш, че ще оставя всички велики подвизи за теб?

— Кли-кли…

— Знам, че съм Кли-кли. Зарежи този тон. Няма да се отървеш от мен.

— А ако те вържа?

— Пр-редупр-реждавам те! Ще хапя!

Изплюх се. Мракът да я отнесе! Щом иска неприятности, нека върви!

— Добре! Но гледай да не ми се пречкаш в краката!

— Кога съм ти се пречкала в краката? — невинно попита Кли-кли и веднага си прехапа езика.

Намирахме се в ярко осветена зала на първия етаж на кулата. Залата водеше към три коридора и стълбище.

— Не вдигай шум — предупредих за всеки случай спътницата си.

— Кулата е много по-голяма, отколкото изглежда — сега беше ред на Кли-кли да ме предупреждава.

— Знам — отвърнах аз и повиках Валдер: — Валдер!

— Да?

— Знаеш ли накъде трябва да вървим?

— За пръв път съм в тази кула, но всички ги строят по едни и същи чертежи. Мисля, че трябва да се качите по стълбите.

— А после?

— Ако магистърът се кани да прави ритуал, то това ще се случи в залата на Съвета. Магическото огледало ще усили заклинанието му.

— Разбрах.

— Знаеш ли, тази история с Рога и кулата ми напомня нещо. Както виждам, Земел не е единственият, решил да поиграе в Играта на великите. Бъди внимателен — каза и млъкна.

— Колко дълго ще стоиш втренчен в една точка? — осведоми се Кли-кли. Разбира се, тя не чуваше разговора ми с архимага.

— Качваме се по стълбите.

Стълбището от тъмновиолетов мрамор се виеше нагоре в кулата. Отначало вървяхме предпазливо, страхувайки се, че освен Арцивус в кулата ще има и някой друг, но след три етажа тръгнахме по-уверено.

— Колко остава до полунощ?

— Повече от час — изпухтя тя. — Ще успеем. Най-важното е да не се сблъскаме с Арцивус.

Пети етаж. Шести. На седмия хвърлих бърз поглед в ярко осветения коридор и видях в дъното седнал мъж, облегнал гръб на стената. За миг изстинах, мислейки, че това е Арцивус. Но не, Сагот ме пазеше. А и човекът седеше някак странно.

— Кли-кли — прошепнах към гоблинката, която вече се качваше нагоре.