Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 354

Двубоят продължи. Валдер е усилие отрази пурпурната сфера, която Арцивус метна към него. Сферата се издигна до тавана и стъкленият купол на кулата на Ордена с оглушителен трясък се пръсна. Безброй остри стъклени парченца се посипаха в залата. Истински смъртоносен дъжд. И двамата магьосника незабавно се прикриха със сияещи куполи. Валдер трябваше да прикрие и мен. След това битката се възобнови и маговете продължиха да обикалят из залата на Съвета, разменяйки си удари. Всеки път кулата се тресеше като по време на земетресение. Изглеждаше, че самият въздух вие и стене от магията, но никой от противниците не можеше да надделее.

С огромни усилия успях да застана на четири крака и бавно запълзях към Рога на дъгата. Зачудих се с какво ли ме беше ударил Арцивус и как изобщо успях да оцелея? Изглежда засега не ми обръщаха внимание и аз, след като за пореден път изплюх кръв, запълзях малко по-бързо.

Междувременно Валдер изкрещя някаква фраза и с всички сили отблъсна Арцивус от себе си. Арцивус направи крачка назад, докосна с гръб черната дупка и с писък изчезна.

— Затвори портала, Гарет! — изкрещя Валдер. — Вземи Рога и затвори портала! Затвори го, докато не е станало прекалено късно!

След което архимагът се хвърли в черната дупка след Арцивус.

Пълзях. Кулата се тресеше. Везните на равновесието се колебаеха. Светът замръзна в очакване. Пълзях. Кулата продължаваше да се тресе. Дори ми се стори, че магическото огледало се пропуква. До Рога оставаше съвсем малко.

Този път многоцветното сияние ме посрещна с болка. Изкрещях, от очите ми бликнаха сълзи, но въпреки това сграбчих Рога. Сграбчих го за миг и веднага го хвърлих колкото се може по-далеч от себе си. Рогът на дъгата излезе от границите на магическото огледало и сиянието му веднага угасна. Порталът се затвори с оглушителен трясък.

Грохот. Светкавица. Цялото ми тяло бе пронизано от студ. Отворих уста в ням вик и нощта ме погълна.

Епилог

Пчеличка ме позна и като изпръхтя радостно, се протегна за лакомство. Дадох й предварително подготвената ябълка и я потупах по шията. Аз също се радвах да я видя. Оказа се, че когато Медения тръгвал от Кукувица към Авендум, беше взел именно моя кон, за което не спирах да го превъзнасям. Конярят вече я беше оседлал и на мен ми оставаше само да напълня чантите по седлото и да поема на път.

След случилото се в кулата на Ордена останах на легло до средата на пролетта. Не знам какво ме беше спасило в онази ужасна нощ — силата на Валдер или просто късмета — но пристигналите „на пожар“ магове били много изненадани, когато намерили проснат до разрушената кула мъж, стиснал в ръце Рога на дъгата.