Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 345

— Почетен член? — усмихнах се аз.

— А защо не? Уважаемите майстори не са длъжни да плащат пари за своята работа. Достатъчно е това, че са в гилдията и й правят име.

— Защо такава щедрост, Шелоз?

— Ами… — той се поколеба. — Честно казано, Гарет, аз лично съм ти задължен за това, че ни отърва от Маркун. Да, и много момчета също, повярвай ми. Без тази тлъста пиявица всичко върви гладко. Приеми, че това е моята малка благодарност. Не обичам да бъда длъжник. Така че помисли за завръщането.

— Добре, Шелоз. Ще помисля.

— Чудесно. Ще се видим, майсторе.

— Ще се видим, майсторе.

Шелоз излезе заедно с хората си, а аз сериозно се замислих заслужава ли си да се върна в гилдията или да продължи да работя като волна птичка. И единият, и другият вариант си имаха своите плюсове и минуси, така че имаше за какво да се мисли. Времето мина неусетно и стана време да тръгвам. Кимнах за прощаване на Гозмо, помолих да запише бирата на сметката ми и излязох на улицата.

* * *

Вече беше тъмно и хората по улиците бяха намалели. Заваля сняг и при пълното безветрие снежинките падаха плавно и абсолютно безшумно по улицата. О, мрак! Изглежда се бях задържал в заведението на Гозмо малко повече, отколкото планирах. Трябваше да побързам.

Тръгнах напряко да съкратя пътя. Така беше много по-бързо, въпреки че за неопитен човек разходките през задните дворове на Пристанищния град в доста голям процент от случаите завършваха със загубата на портфейла, че дори и живота. Затова, докато се промъквах из полутъмните и пусти улички, аз запазих бдителността си и държах арбалета под ръка. Винаги ще се намери идиот, алчен за чуждите пари.

Сагот бе милостив, по пътя не срещнах нито един човек. Вярно, веднъж имах късмета да се натъкна на десетина стражника. Момчетата ме изпратиха с крайно подозрителни погледи, но този път не задаваха въпроси. Свърнах по улица Вонящи дървеници, от нея излязох на улица Ябълка, после по Малка кисела, завих в тъмна арка и…

И тук някой бързо и много здраво ме сграби отзад за рамото. Дръпнах се и посегнах за оръжието и неизвестният с едната си ръка веднага ме блокира, а с другата така ме стисна за врата, че едва можех да дишам, камо ли да се дърпам. Човекът зад мен беше зверски силен. Дали да не закрещя?

— Това едва ли ще ти помогне, Гарет — произнесе насмешлив глас и аз трепнах и прекратих всякаква съпротива.

Посланикът! Да го отнесе мракът!

— М-м-м? Виждам, че ме позна, крадецо. Е, толкова по-добре. Сега ще те пусна, но не се опитвай да правиш глупости. В края на краищата си интелигентен човек, нали?

Не казах нищо.

— Така вече е добре — подсмихна се най-главният слуга на Господаря. — Както виждам, успял си да вземеш Рога.

— Представи си — казах аз, отчаяно мислейки какво може да иска от мен. — Нали ти и твоят Господар не предполагахте, че ще успея да се добера до Рога на дъгата?

Тих смях.

— Не се ласкай, Гарет. Да не мислиш, че Господарят не знаеше как ще се развие Играта? Рогът беше в теб само защото Господарят го пожела.