Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 343

Средата на януари беше доста студена и снежна, но това изобщо не притесняваше гражданите и улиците бяха пълни с празнуващи хора. Отбелязваха поредната победа: армията беше изтласкала и последните врагове зад Самотния великан.

По-късно тази вечер имах планирана среща с цялата компания в една от кръчмите във Вътрешния град. Най-накрая щяхме да се видим. Но това беше чак вечерта, а сега нямах абсолютно нищо за правене. И за да убия някак времето, реших да отида на едно място и да проверя това, което напоследък много занимаваше мислите ми. Докато крачех към улица Спящото куче, си мислех какво ми предстои да направя през следващите седмици. Нищо полезно не ми идваше на ум. Пътуването до далечните земи доста ме беше откъснало от градските събития и дела и сега трябваше да наваксам изпуснатото. А и нова бърлога ще трябва да си потърся.

Удовлетворих любопитството си. „Нож и брадва“, въпреки всичко, си стоеше на старото място. Въпреки погрома, който понесе миналото лято по време на паметната битка за Коня на сенките, кръчмата беше като нова. Дупките, които демоните бяха пробили в стените, се оказаха майсторски зазидани, всъщност цялата кръчма изглеждаше така, сякаш Вухджааз и Шдуъйрук никога не са се приближавали на по-малко от сто ярда от нея. Дори табелата си беше старата. Бутнах вратата на заведението и влязох.

Главорезите, стоящи на входа, ми бяха непознати, но те явно много добре знаеха кой съм аз и ме пуснаха без никакви въпроси, малко остана да ми козируват. Залата се оказа ремонтирана и сега беше, както винаги, шумна и претъпкана. Братството на крадците и най-различни други мошеници бяха заели всички маси. Прислужничките сновяха между масите и разнасяха храна и бира. Разбира се, бях забелязан и, разбира се, не дадоха вид, че са ме познали, въпреки че по лицата на мнозина познати и непознати видях изненада и дори известен страх. Това пък за какво? Кимнах на двама-трима познати и се насочих право към бара.

Старият Гозмо, както винаги, стоеше на бойния си пост. Когато ме видя, едва не получи удар. Удължената му физиономия стана мрачна до невъзможност. Бившият крадец ту пребледняваше, ту се изчервяваше. Накрая намери в себе си сили да промълви:

— Гарет?!

— Радвам се, че не си ме забравил, Гозмо.

— Какво?! Откъде се взе?

— Не разбрах — изглежда, тук не бяха много щастливи да ме видят.

— Ами — смути се Гозмо. — Казаха, че си напуснал Авендум завинаги. Както и Фор.

— Кой го казва?

— Всички го казват. Радвам се, че не е така.

Да бе, повярвах ти.

— Виждам, че бизнесът ти е добре, както и преди.

— Не благодарение на теб — изсумтя кръчмарят. Изглежда вече се беше съвзел от изненадата. — Мисля, че видя какво направиха тук момчетата на Маркун заедно с доралисците и онези две чудовища? Знаеш ли колко пари трябваше да похарча, за да възстановя всичко както си е било?! Не се ли притесняваш, че ще ти представя сметката?!

— Не се притеснявам — сладко му се усмихнах аз.

От тази усмивка Гозмо си прехапа езика.

— Съгласи се, че разрушена кръчма е къде по-добре от загубена репутация, Маркун на врата и прощаване с живота?