Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 342

Що се отнася до нашата малка компания, тук всичко тръгна наопаки. Веднага след като маговете приключиха с делата си (разбирайте с Неназовимия), те ме взеха на мушка. Прикрепиха към мен стария ми приятел Родерик и той ме следваше като сянка. А вече сериозно — цялата ни компания за цял месец бяхме затворени в кралския дворец. Не знам какво правеха с другите, но лично мен по три пъти на ден ме разпитваше някой от архимаговете. Въпросите бяха основно за Храд Спайн. Архмаговете задаваха въпроси, аз отговарях, а Родерик записваше. И така до безкрайност. Два пъти имах щастието да видя Арцивус.

За времето на моето отсъствие старецът още повече се беше влошил. Станал бе по-мършав, а и кашляше по-силно. Изглежда студът го убиваше. Непрекъснато се увиваше в топло одеяло и трепереше. Родерик ежечасно му носеше лекарство. Беше ми много жал за магистъра на Ордена — и сляп щеше да види колко усилия му костваха всички тези разговори. Архимагът също ми задаваше въпроси, но много по-щекотливи, и ми се налагаше да играя и да лъжа. Не исках да разказвам на Ордена за Господаря, света на Хаоса и тем подобни непонятни неща.

Бях казал на Ордена всичко, което можех, но маговете продължаваха да питат и да питат. И трябваше да разказвам за втори път, после за трети и дори за четвърти. Измъкваха от мен и най-малките подробности, но въпреки това продължаваха да питат и краят му не се виждаше.

Практически не виждах приятелите си. Само Кли-кли, поела опека над младия крал (тя се изрази така), понякога изтичваше при мен и споделяше новините. Халас, Змиорката и Фенерджията били при Дивите, оцелели от Самотния великан и Полето на феите. Медения и Непобедимия, слава на Сагот, били оцелели в битката при Авендум и сега също били с приятелите си. Кралят засега не пускал Дивите и ги държал до себе си. Колкото до Еграсса, той съвсем неочаквано станал глава на дома на Черната роза, тъй като треш Епилорсса бил убит в битката при Полето на феите и листната корона преминала към братовчеда на Миралисса. Сега Еграсса бил заедно с елфите, дошли да се бият за Валиостр, но според Кли-кли след няколко седмици тъмните щели да поемат към Заграбия.

Накрая, след като разказах за мрака знае кой път историята си на маговете, те вдигнаха ръце от мен и обявиха, че съм свободен и мога да вървя, накъдето ми видят очите.

* * *

— Пи-и-рожки! Пи-и-рожки!

— Накъде си тръгнал, да те отнесе мракът?! Не виждаш ли, че идвам?!

— Каква пък сте вие? Дърта видра!

— Казала видрата!

— Доблестната армия на Валиостр!

— Чухте ли?! Вчера в Пристанищния град ограбили карета, пълна със злато!

— Лъжеш ли? Какво ще прави карета със злато в Пристанищния град?

— Казват, че корабите от Исилия ще идват три пъти по-често.

— Слава на краля, ако не беше той…

— Да живее кралят!

— Вярно ли е, че тъмните избили всички орки и сега воюват с джуджетата?!

— Голям глупак си, братле, щом разправяш такива глупости!

— Пи-и-рожки!

Нищо в нашия свят не се променя. Бяха минали едва месец и половина от началото на войната, а народът вече се занимаваше с ежедневните си дейности. С клюките, например.