Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 99

— Няма никаква невеста — каза той. — И никога няма да има. Не съм помислял за други жени, докато те нямаше. Обичам Мона по свой собствен начин и винаги ще я обичам, но тя е част от всички нас. Обичам я и искам детето. Искам детето толкова много, че дори не мога да говоря за това. Твърде скоро е и аз съм твърде отчаян. Но искам само теб още от деня, когато те срещнах.

Роуан затвори очи, но ръката й още стискаше неговата. След миг се отдръпна почти естествено, сякаш потъна в сън. Лицето й изглеждаше спокойно и съвършено.

— Знаеш, че съм отнемал живот — прошепна той, не бе сигурен дали е още будна. — Три пъти съм отнемал живот и не съм изпитал съжаление. Това може да промени всекиго. — Тя не отговори. — Мога да го сторя отново — добави той, — ако се наложи.

Устните й помръднаха.

— Знам, че можеш — каза тя тихо, без да отваря очи, сякаш потънала в дълбок сън. — Но трябва да разбереш, че аз ще го направя без значение дали се налага, или не. Аз бях смъртно наранена.

Приближи се към него и го целуна отново.

— Не можем да го направим в самолета — каза той.

— Сами сме в първа класа — отвърна тя и повдигна вежди, после го целуна. — Вече съм правила любов в самолет. Може да се каже, че тогава за първи път Лашър ме целуна. Беше невероятно, почти като електричество. Но искам да го направя с теб. С твоя член. Искам твоето тяло! Не мога да чакам до Лондон. Моля те, направи го.

„Достатъчно“, помисли си той. Слава богу, че тя откопча сакото си, иначе той сигурно щеше да скъса копчетата.

Девет

Нищо не се бе променило особено. Все още беше в своята гора или парк, без заключени врати или пък кучета, огромната къща с красиво извити прозорци и множество комини — огромна и луксозна. Човек можеше да си представи миналите времена, като я гледаше. Тяхната жестокост и мрак, техния особен пламък — всичко това излъчваше дихание и шепот в пустата нощ.

Само колите по чакълестата алея и паркираните в отворените гаражи на дълги редици говореха за съвременния свят. Дори жиците и кабелите минаваха под земята.

Той тръгна през дърветата, после близо до основата на сградата, покрай камъните. Търсеше вратата, която помнеше от миналото. Не носеше нито сако, нито палто, само най-обикновени дрехи — дълги работнически панталони от кафяво рипсено кадифе и дебел вълнен пуловер, каквито носеха моряците.

Колкото повече се приближаваше, къщата като че растеше над него. Осеяна със слаби, самотни светлини, но все пак светлини. Изследователите в техните килии.

Видя през няколкото малки прозорчета с решетки кухнята в подземието. Две жени в бяло тъкмо оставяха настрани тестото за хляба да втаса. Ръцете им бяха целите в брашно. Побелял беше и дървеният готварски плот. Миризмата на кафе достигаше до него — силна и освежаваща. Някъде имаше врата… врата за доставки и тем подобни. Той продължи напред, извън светлините на прозорците. Опипваше каменната стена по пътя си, докато не се натъкна на вратата — явно не я бяха използвали напоследък.

Все пак си струваше да опита. Пък и беше екипиран за целта. Вероятно вратата не бе свързана с аларма. Всъщност изглеждаше доста окаяно и когато я огледа по-добре, той видя, че няма ключалка, а само много стари ръждясали панти и резе. За негово изумление вратата се отвори при допира му и изскърца така силно, че го стресна и изнерви. Зад нея започваше каменен коридор с малко стълбище, което водеше нагоре. По прахта на стълбите личаха пресни следи — въздухът бе топъл и леко застоял, като във всяка къща през зимата. Той влезе и затвори вратата. От стълбището струеше светлина и осветяваше надписа: „Не оставяйте тази врата отворена“.