Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 98

Роуан се смръщи леко, за миг очите й се присвиха, но после се разшириха като в почуда.

— Не съм използвал силата си, за да се преборя с Лашър — продължи той. — Бях твърде изплашен, за да го сторя. Използвах чисто човешката си, мъжка сила, най-простите инструменти, както ми каза Жулиен. Но силата е в мен. Трябва да е там. И ако това е нужно, за да ме обичаш истински, тогава съм готов да посегна дълбоко в себе си и да открия какво може да стори тази сила. Винаги съм бил готов на това.

— Моят скъп, невинен Майкъл — прошепна тя, но в гласа й се четеше по-скоро учудване.

Той поклати глава. Наведе се и я целуна. Може би не трябваше да го прави, но не можа да се сдържи. Хвана я за раменете и я притисна назад към седалката, после впи устни в нейните. Веднага почувства взаимност — на мига тялото й бе обзето от страст, ръцете й се плъзнаха по врата му, устата й отвърна на целувката. Роуан се притискаше към него така, сякаш искаше да се слеят в едно.

Той я пусна само защото нямаше как да стори друго.

Колата се движеше бързо по магистралата. Летището се виждаше в далечината. Нямаше време за страст, за потушаване на гнева и болката, за потъването в любовта, от което отчаяно се нуждаеха.

Този път тя посегна към него, стисна лицето му и го целуна.

— Майкъл, любов моя, моя единствена, единствена любов.

— С теб съм, скъпа — отвърна той. — И не се опитвай да промениш това. Каквото трябва да се направи за Аарън, за Мона, за бебето, за семейството, за каквото и да било — ще го направим заедно.

Той се опита да поспи, чак когато прелитаха над Атлантика. Лакомо изядоха храната си в самолета, пиха малко повече от необходимото и говориха около час за Аарън. В самолета бе тъмно и тихо и те се бяха сгушили под няколко одеяла.

Имаха нужда да поспят. Аарън би ги посъветвал да поспят сега, без съмнение.

Щяха да се приземят в Лондон след осем часа, рано сутринта, макар че за телата им щеше да е още нощ. Щяха да намерят Юри, нетърпелив да разбере всичко около смъртта на Аарън. Щеше да е съсипан от болка и мъка. Това бе неизбежно.

Унасяше се, но не можеше да определи дали потъва в кошмар, или в нещо като ярък и напълно безсмислен комикс, когато почувства, че тя го докосва по ръката.

Обърна се отпуснато към нея. Тя лежеше по гръб до него и потупваше ръката му.

— Ако минем заедно през това — прошепна тя. — Ако не се отдръпнеш от мен и от онова, което ще сторя, ако не ме изоставиш…

— Тогава…

— Тогава вече нищо няма да може да застане между нас. Никой не би могъл да ни раздели. И между теб и твоята малка невеста няма да има нищо освен игра.