Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 97

Той кимна отново.

— Искаш да ме удариш, нали? — каза тя.

— Не, не да те ударя. Не да те ударя, просто… просто… да разкъсам това великолепно копринено сако и да те принудя да разбереш, че съм тук, че аз, Майкъл, съм тук! Това е срамно, нали? Отвратително. Защото това е единственият начин да те имам, защото иначе ме изолираш, напускаш ме…

Замълча. Беше му се случвало и преди — насред надигането на гнева осъзнаваше безполезността на думите и действията си. Виждаше празнотата на самия гняв и осъзнаваше, че не може да продължава така и ако го стори, няма да постигне нищо, освен собственото си нещастие.

Седеше неподвижен и усещаше как гневът го напуска. Тялото му се отпускаше и като че го завладяваше умора. Облегна се на седалката. После отново погледна към Роуан.

Тя не се обърна към него. Не изглеждаше нито изплашена, нито тъжна. Той се зачуди дали дълбоко в сърцето си не е отегчена, дали не иска той да си бе останал у дома, докато тя замисля следващия си ход.

„Разкарай тези мисли, човече, защото ако не го направиш, вече никога няма да можеш да я обичаш.“

А той наистина я обичаше. В това нямаше никакво съмнение. Обичаше силата й, студенината й. Така беше и в нейната къща в Тибурон, когато правиха любов под голия дъсчен покрив, когато говореха безспир, без да осъзнават нито за миг, че през целия си живот са се стремили един към друг.

Той протегна ръка и докосна бузата й, но изражението й не се промени. Тя се владееше перфектно, както винаги.

— Наистина те обичам! — прошепна той.

— Зная — отвърна тя.

Той се засмя под сурдинка.

— Наистина ли? — Усети, че се усмихва, почувства се добре. Засмя се тихичко и поклати глава.

— Да — отвърна тя и леко кимна. — Страхувам се за теб, както винаги. Не защото не си силен или пък неспособен, не защото не си такъв, какъвто трябва да бъдеш. Страхувам се, защото в мен има сила, която ти не притежаваш. Враговете ни също имат сила — онези, които убиха Аарън. Сила, която идва от пълната липса на скрупули. — Тя изтърси прашинка от тясното си сако. Когато въздъхна, тихият звук изпълни цялата кола като парфюм.

Роуан сведе глава и косата й се спусна меко покрай лицето. Щом вдигна очи, веждите й изглеждаха особено дълги, а очите — красиви и мистериозни.

— Наречи я вещерска сила, ако искаш. Може би наистина е просто това. Може би се крие в гените. Може би е просто физическа способност да вършиш неща, които нормалните хора не могат да вършат.

— Тогава и аз я имам — каза той.

— Не. Може би ти имаш допълнителните гени по случайност — рече тя.

— По случайност ли? Глупости! — отвърна той. — Той ме избра за теб, Роуан. Лашър ме избра. Преди години, когато бях дете, аз спрях до портата на онази къща и той ме избра. Защо го направи според теб? Не защото някога е смятал, че съм добър човек, който ще унищожи неговата трудно спечелена плът. Избра ме, защото видя вещицата в мен. Роуан, ние произхождаме от един и същ келтски корен и ти го знаеш. Аз съм син на работник, затова не знам своята история. Но тя започва там, където започва и вашата. Силата е в нея. Силата беше в ръцете ми, когато можех да чета миналото и бъдещето само като докосвах хората. Тя беше в мен, когато чух музиката на призрака, който ме заведе при Мона.