Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 100

Той послушно провери дали е затворил добре, после се обърна и тръгна нагоре. Стигна до голям, облицован в тъмно дърво коридор.

Да, спомняше си този коридор. Тръгна по него, като не се опитваше да е безшумен, нито пък да се крие в сенките. Тук някъде беше официалната библиотека — не тайният архив с безценните стари досиета, а ежедневната читалня с дълги дъбови маси, удобни кресла и купчини списания от цял свят. Огънят в камината беше угаснал, но той все още усещаше топлината под краката си — няколко въгленчета още сияеха сред почернелите цепеници.

Първо си помисли, че стаята е празна, но когато се огледа по-внимателно, видя, че в едно от креслата дреме много стар мъж — едър плешив човек с малки очила на върха на носа и красив халат, облечен над риза и панталони.

Навремето спалните бяха на третия етаж. Дали и сега бе така? Тръгна нагоре.

Когато стигна до края на коридора на третия етаж, той стигна до друга малка зала и реши да започне оттам.

Без да чука, завъртя дръжката на вратата и влезе в елегантна спалня. В нея откри само една прошарена жена. Тя вдигна очи от бюрото и го погледна с изумление, но без никакъв страх.

Точно на това се бе надявал. Приближи се до бюрото.

Жената бе притиснала с лявата си ръка една отворена книга, а с дясната подчертаваше някои думи от текста.

Беше Боеций. De topicis differentiis. Тя беше подчертала изречението: „Силогизмът е дискурс, в който определени становища са установени и съгласувани, за разлика от случаите, когато трябва да се получи нещо различно от съгласуваните становища посредством самите тях“.

Той се засмя.

— Извинете ме — обърна се към жената.

Тя го наблюдаваше, не бе помръднала от влизането му в стаята.

— Вярно е, но е смешно, нали? Бях го забравил.

— Кой сте вие? — попита тя.

Дрезгавината в гласа й, вероятно резултат от възрастта, го сепна. Сивата й коса бе гъста и прибрана в старомоден кок на тила, не беше като лишените от женственост съвременни прически.

— Знам, че съм груб — рече той. — Винаги усещам, когато съм груб. Моля за извинение.

— Кой сте вие? — попита тя отново със същия тон, само дето сега направи пауза след всяка дума, вероятно за акцент.

— Какво съм аз? — отвърна той. — Това е по-важният въпрос. Знаете ли какво съм аз?

— Не, а трябва ли да знам?

— Не зная. Вижте ръцете ми. Вижте колко са дълги и тънки.

— Деликатни са — каза тя със същия дрезгав глас, очите й само пробягаха по ръцете му и се върнаха на лицето. — Защо сте дошли?