Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 96

Е, но пък болката не беше гняв, нали така?

Тя се бе извърнала. Гледаше напред и той реши, че е безопасно да я погледне. Все още бе съвсем слаба, много слаба, но лицето й му се струваше по-хубаво отвсякога. Черният костюм, перлите, високите токчета — всичко й придаваше някакъв порочен и прелъстителен блясък. Тя обаче нямаше нужда от тях. Красотата й се криеше в чистотата — в костите на лицето, в тъмните прави вежди, които така живо определяха изражението й, в меката й дълга уста, която той искаше да целуне сега с бруталното мъжко желание да я разбуди, да разтвори устните й, да я накара да омекне в ръцете му, да я има.

Това бе единственият начин да я има.

Тя вдигна ръка и натисна бутона, с който кожената преграда между тях и шофьора се вдигаше. После се обърна към Майкъл.

— Сбърках — рече без злоба или молба. — Ти обичаше Аарън. Обичаш и мен. Обичаш Мона. Не бях права.

— Не е нужно да се замесваш в това — отвърна той. Беше му трудно да я гледа в очите, но бе решен да го направи, да се успокои вътрешно, да премахне болката, лудостта и всичко, което го измъчваше.

— Трябва да разбереш — каза тя. — Не планирам да бъда мила или пък да се съобразявам със закона по отношение на хората, които убиха Аарън. Не възнамерявам да отговарям пред никого за действията си, дори пред теб, Майкъл.

Той се засмя. Вгледа се в големите й сиви очи. Зачуди се дали това виждат и пациентите й, преди да заспят от упойката.

— Знам, скъпа — каза той. — Искам само да разбера какво знае Юри, нищо повече. Искам да бъда с вас. Не претендирам да имам твоите способности, нито твоето самообладание. Но искам да бъда там.

Тя кимна.

— Кой знае, може пък да намериш работа и за мен — продължи той. Гневът се бе завърнал. Вече бе твърде късно да го потисне. Знаеше, че лицето му се е зачервило. Извърна очи от нея.

Тя му заговори с тайнствения си глас, с който говореше единствено на него и който през последните месеци бе добил нова дълбочина на чувствата.

— Майкъл, обичам те. Но знам, че си добър човек. Аз обаче вече не съм добър човек.

— Роуан, не говориш сериозно.

— Напротив, сериозна съм. Аз бях сред гоблините, Майкъл. Стигнах чак до последния кръг на ада.

— И се върна — отвърна той и отново я погледна, опитвайки се да потисне чувствата, които бяха на път да изригнат. — Ти отново си Роуан и си тук. Има и други неща, заради които да живееш, освен отмъщението.

Така беше, нали? Не той я бе събудил от странния й унес. Събуди я смъртта на Аарън, тя я бе върнала сред тях.

Роуан реши, че ако сега не измислеше нещо, той ще си изпусне нервите, болката бе така голяма, че заплашваше да излезе от контрол.

— Майкъл, обичам те — повтори тя. — Обичам те много. Знам какво си изтърпял. Не мисли, че не зная.

Той кимна. Бе склонен да й повярва, но може би лъжеше и себе си, и нея.

— Но не си мисли, че знаеш какво е да си като мен. Аз родих онова същество, аз съм му майка. Аз бях причината, аз бях най-важният инструмент. И платих за това. Платих, платих, платих. Вече не съм същата. Обичам те както винаги, любовта ми към теб никога не е угасвала. Но аз не съм същата и не мога да бъда същата. Знаех го още когато седях в градината, неспособна да отговоря на твоите въпроси или да те погледна, да те прегърна. Знаех го. И все пак те обичах, обичам те и сега. Разбираш ли какво ти казвам?