Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 95

Моето дете.

Веднага й беше повярвал, когато му каза. Щеше да се притеснява за чудовища и гени, когато му дойдеше времето. Щеше да мечтае за син или дъщеря, когато възможността за това станеше реална.

Клем бързо пое куфарите от ръцете му и ги изнесе през отворената порта. Майкъл харесваше новия шофьор много повече от предишния, харесваше чувството му за хумор и деловитостта му. Напомняше му за едни музиканти, които някога бе познавал.

Багажникът на колата бе затворен. Райън целуна Роуан и по двете бузи. Чак сега Майкъл чу думите му:

— … и всичко друго, което можеш да ми съобщиш.

— Тази ситуация няма да трае дълго, но не си и помисляй да отпращаш охраната. Не позволявай на Мона да излиза сама при никакви обстоятелства.

— Ами, оковете ме за стената — обади се Мона и сви рамене. — Сигурно щяха да оковат и Офелия, ако не се бе удавила в потока.

— Кого? — попита Райън. — Виж, Мона, досега се справях със ситуацията съвсем добре, а и като се вземе предвид, че си едва на тринадесет…

— Замълчи, Райън — отвърна Мона. — Никой не се справя по-добре от мен. — Тя се насили да се усмихне. Райън я наблюдаваше объркано.

Ето това е моментът, помисли си Майкъл. Нямаше да издържи дълго на тези мейфеърски сбогувания. А в момента Райън бе достатъчно смутен.

— Райън, ще се обадя веднага щом мога — каза той. — Ще се видим с хората на Аарън, за да научим каквото успеем. И ще се приберем у дома.

— А ще ми кажете ли къде точно отивате?

— Не, не можем — отвърна Роуан. Беше се обърнала и вече вървеше към портата.

Мона внезапно изтича по стълбите след нея.

— Хей, Роуан! — извика тя и се хвърли в прегръдките й, увисна на врата й и я целуна. За миг Майкъл се ужаси, че Роуан няма да отвърне на това, че ще стои като статуя под дъбовете — нито отхвърляйки тази отчаяна прегръдка, нито отвръщайки й. Но стана нещо съвсем друго. Роуан притисна Мона към себе си, целуна я по бузата и я погали по косата. Дори положи ръка на челото й.

— Не се тревожи, всичко с теб ще е наред — каза й. — Но трябва да направиш каквото ти казах.

Райън последва Майкъл по стъпалата.

— Не ми остава друго, освен да ви пожелая късмет — рече той. — Ще ми се да ми бяхте казали какво точно сте наумили.

— Кажи на Беа, че се налага да заминем — каза Майкъл.

Райън кимна, очевидно изпълнен с подозрение и тревоги, но все пак примирен.

Роуан вече беше в колата. Майкъл се плъзна до нея. След секунди вече се носеха под ниските клони на дърветата, а Мона и Райън се смаляваха зад тях — стояха до портата и им махаха — косата на Мона искреше, а Райън изглеждаше по-объркан и по-несигурен отвсякога.

— Явно е обречен да урежда всичко за хора, които никога не му казват какво точно става — каза Роуан.

— Веднъж се опитахме — рече Майкъл. — Трябваше да видиш с очите си. Той дори не искаше да знае. А и ще направи точно каквото му каза. Виж, за Мона… не знам, но той ще го направи.

— Още си ядосан.

— Не — отвърна той. — Мина ми, когато ти отстъпи.

Това обаче не беше вярно. Все още го болеше, че тя възнамеряваше да замине сама, че е гледала на него не като на спътник в това пътуване, а като на пазач на къщата и на бебето, което носеше Мона.