Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 94

— А Теса? — попита Томи. — Какво става с Теса?

— Нищо ново — отвърна Стюарт.

— Тя знае ли, че мъжкият талтош е мъртъв?

— Никога не е знаела, че е жив — рече Стюарт.

— О!

— Ела, учителю — обади се Марклин. — Нека слезем долу в хотела. Нека вечеряме заедно.

— Да — рече Томи, — твърде измръзнали сме, за да продължим този разговор.

Започнаха да се спускат надолу, Томи и Марклин поддържаха Стюарт по разкаляната земя. Когато стигнаха до колата му, предпочетоха да се качат в нея, вместо да продължат пеша.

— Всичко е много хубаво — рече Стюарт, като даде ключовете на Марклин. — Но аз искам да ида до Чалис Уел, както правя винаги.

— Но защо? — учуди се Марклин, като се опита да говори тихо и уважително, за да изрази обичта си към него. — Нима ще измиеш кръвта от ръцете си в Чалис Уел? Та там водата вече е кървава, учителю.

Стюарт се засмя горчиво.

— Но това е Христовата кръв, нали така? — рече той.

— Това е кръвта на осъдените — рече Марклин. — Ще идем до кладенеца след вечеря, точно преди да мръкне. Обещавам ти.

Осем

Майкъл каза на Клем да излезе през предната порта. Той сам щял да изнесе куфарите. Това не бе ваканция, на която вземаш купища багаж.

Погледна в дневника си, преди да го затвори. Имаше доста дълъг пасаж за неговата лична философия, записан в нощта на Марди Грас, преди дори да е мечтал, че по-късно ще се събуди от печалния звук на грамофон или пък от образа на Мона, която танцува като нимфа, облечена с бялата нощница. Панделка в косата, свежа и уханна като топъл хляб, като прясно мляко, като ягоди.

Не, сега не можеше да мисли за Мона. Чакаше обаждане от Лондон.

Освен това искаше да прочете отново онзи пасаж:

„… В края на краищата предполагам, че вярвам и в това, че вътрешният мир може да бъде постигнат дори пред лицето на най-големия ужас, дори след най-страшната загуба. Може да бъде постигнат чрез вяра в промяната и чрез вяра в свободната воля и случайността, чрез вяра в нас самите и в това, че пред лицето на голямо бедствие по-често вземаме правилното решение.“

Шест седмици бяха минали от нощта, когато бе написал тези мисли — болен и печален. Тогава бе затворник в тази къща, както и до този настоящ момент.

Затвори дневника. Пъхна го в кожената чанта, нарами я и хвана куфарите. Тръгна надолу по стълбите, леко нервен от това, че няма свободна ръка, с която да посегне към перилата. Но бързо си напомни, че вече няма да се чувства замаян, че вече не е така слаб.

Е, ако пък не беше прав, поне щеше да умре, докато върши нещо полезно.

Роуан говореше с Райън до портата. Мона също бе там със сълзи в очите. Гледаше го с още по-силна преданост. Изглеждаше възхитително в коприна, както и във всичко друго; когато я погледна сега, видя онова, което Роуан бе забелязала първа и което преди бе личало и в нея самата — леко подуване на гърдите, порозовяване на бузите, блясък в очите, както и някак по-различен ритъм и на най-леките движения.