Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 86

Вече му беше студено, но не му пречеше.

Гластънбъри бе свещено място, макар че не вярваше почти на никоя от легендите, свързани с него.

Всеки път, когато идваше на Уайриол Хил, с отдадеността на монах той виждаше как благородният Йосиф от Ариматея посажда тук своята тояга. За него нямаше значение, че настоящият бодлив храст е пораснал от издънка на древното дърво, вече изчезнало. Нямаха значение и останалите подробности. На подобни места той усещаше вълнението, което целта му събуждаше — религиозно възраждане, което го правеше силен и му позволяваше да се върне в света по-безмилостен отвсякога.

Никаква милост. Ето от това имаха нужда сега, а Стюарт не можеше да го разбере.

Да, без съмнение нещата се бяха объркали тотално. Бяха пожертвани хора, чиято невинност и същност със сигурност не заслужаваха това. Но това изобщо не бе негова вина. И урокът, който трябваше да научи, бе, че случилото се всъщност няма значение.

„Дойде време аз да уча учителя си“, помисли си Марклин.

На мили разстояние от метрополията, в тази открита местност, нашата среща ще е просто продължение на дългогодишните ни обичаи и ние ще бъдем тук заедно, като един. Нищо няма да е загубено. Стюарт ще трябва да даде моралното оправдание на онова, което се случи.

Томи бе пристигнал.

Той винаги идваше втори. Марклин гледаше как старият му спортен автомобил намалява, когато излезе на Хай стрийт. Търсеше място за паркиране. Томи излезе и затвори вратата, но забрави да заключи, както винаги. Заизкачва се по хълма.

Ами ако Стюарт не се появи? Ами ако изцяло е изоставил последователите си? Не, невъзможно.

Стюарт беше при кладенеца. Пиеше от него и на идване, и на тръгване. Неговите поклонения тук бяха неизменни, както на древните друиди или на християнските монаси. От светилище на светилище.

Тези навици на учителя винаги събуждаха нежност у Марклин, както и думите на Стюарт. Той ги бе „посветил“ в мрачното проникване в „мистиката и мита, за да поставиш ръце над ужаса и красотата в самата им същност“.

Това придаваше някаква поетичност на живота им тогава и сега. Само че трябва да го напомни на Стюарт, да го убеди с метафори и възвишени доводи.

Томи почти бе стигнал до дървото. Изминаваше последните метри внимателно, защото тук бе много кално и хлъзгаво. Марклин бе паднал веднъж, преди години, още в началото на техните поклонения. Наложи се да останат цяла нощ в хотела „Джордж и пилигримите“, докато дрехите му бъдат почистени.

Но пък не съжаляваше, вечерта бе прекрасна. Стюарт остана долу с него. Прекараха цялата нощ в разговори, а Марклин трябваше да се задоволи с един взет назаем халат, чехли и малка очарователна спалня. Двамата напразно мечтаеха да се изкачат пак на хълма в полунощ и да се опитат да поговорят с духа на спящия крал.

Разбира се, Марклин никога не бе вярвал, че крал Артур спи под Гластънбъри Тор. Ако вярваше в това, щеше да вземе лопата и да започне да копае.

На преклонна възраст Стюарт бе достигнал до убеждението, че митът е интересен единствено когато в същината му има частица истина и когато тази истина може да бъде открита и дори да се намери физическо доказателство за нея.