Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 87

Всички изследователи, мислеше си Марклин, имат един неизбежен недостатък — за тях думите и делата са едно и също. В това се коренеше и настоящото объркване. На осемдесет и седем годишна възраст Стюарт бе предприел вероятно първото си пътуване из реалността.

Реалността и кръвта се бяха смесили.

Томи най-сетне стигна до Марклин. Започна да топли с дъха си премръзналите си пръсти, а после посегна към джобовете си за ръкавиците — типично за него — да изкачи хълма без тях, да ги забрави изобщо, докато не види, че Марклин носи кожените ръкавици, които той самият му подари навремето.

— Къде е Стюарт? — попита Томи. — Да, ръкавиците. — Той се втренчи в Марклин, очите му бяха огромни заради кръглите дебели очила без рамки. Червената му коса беше подстригана прилично и късо, като на банкер или адвокат. — Да, ръкавиците. Къде е той?

Марклин тъкмо щеше да му каже, че Стюарт още го няма, когато видя колата му да се появява чак в подножието на хълма. Не беше типично за него.

Стюарт иначе изглеждаше съвсем същият — висок и спретнат в познатото палто, с кашмирен шал, който се развяваше след него от вятъра. Изпитото му лице беше като резбовано. Сивата коса напомняше, както винаги, на гребен на сойка. Като че дори в последното десетилетие от живота си той изобщо не се бе променил.

Погледна право към Марклин, докато вървеше към тях, и той осъзна, че е започнал да трепери. Томи отстъпи встрани. Стюарт спря на около шест крачки от тях, стиснал ръце, с разкривено от болка лице.

— Вие сте убили Аарън! — извика Стюарт. — Вие двамата. Убили сте Аарън. Как, за бога, можахте да сторите подобно нещо?

Марклин не можеше да продума, цялата му самоувереност, всичките му планове се стопиха на мига. Той се опита да спре треперенето на ръцете си. Знаеше, че ако заговори, гласът му ще е немощен и лишен от всякакъв авторитет. Не можеше да гледа Стюарт гневен или разочарован.

— Господи, какво сте направили?! — изрева Стюарт. — И какво сторих аз, че да се стигне дотук? Господи, аз съм виновен!

Марклин преглътна, но запази мълчание.

— Ти, Томи, как можа да се замесиш в това? — продължи Стюарт. — А ти, Марк? Ти измисли всичко, нали?

— Стюарт, моля те, изслушай ме! — обади се Марклин.

— Да те изслушам ли? — Стюарт се приближи към него, ръцете му бяха пъхнати в джобовете на палтото. — Да те изслушам? Нека те питам нещо, мой умни млади приятелю, моя най-смела надежда, какво ще те спре сега да ме убиеш, както уби Аарън и Юри Стефано?

— Стюарт, направих го заради теб — настоя Марклин. — Само ме изслушай и ще разбереш. Това са плодовете на семето, което ти пося, когато започнахме всичко това. Аарън трябваше да замълчи завинаги. Фактът, че не бе докладвал в метрополията и не се върна, беше чиста проба късмет. Можеше да го стори всеки момент. Юри Стефано също. Провървя ни, че отиде първо в Донелайт. Можеше да се прибере направо от летището.

— О, ти говориш за обстоятелства, за подробности! — рече Стюарт, като пристъпи още към тях.