Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 83

— Не се притеснявай за това — каза Мона. — Имам си таен гинеколог, аз съм на тринайсет.

— Разбира се — каза Роуан. — Виж, каквото и да се случи, аз ще се върна тук, преди да се наложи да кажеш на когото и да било.

— Да, надявам се. Няма ли да е невероятно, ако успееш да приключиш толкова бързо? Ами ако не се върнеш и ние с Майкъл никога не разберем какво се е случило с теб или с Юри?

Роуан явно се замисли върху тази възможност и накрая сви рамене.

— Ще се върна — каза тя. — И още едно предупреждение, ако нямаш нищо против.

— Хайде, давай.

— Ако кажеш на Майкъл за това бебе и после по някаква причина решиш да го махнеш, ще го убиеш. Вече на два пъти е бил лишаван така от детето си. Ако имаш и най-малкото съмнение, не му казвай, докато не си уверена.

— Нямам търпение да му кажа. Мога да ида при лекаря на преглед още този следобед. Ще й кажа, че съм съсипана и не мога да чакам. Тя ми е свикнала. Ако тестовете се окажат положителни, нищо няма да ме спре да му кажа. И нищо, ама наистина нищо няма да ми попречи да родя това дете.

Понечи да стане, когато осъзна какво е казала и че Роуан никога вече няма да изпита тази дилема. Но тя като че не бе засегната от думите й и със сигурност не изглеждаше разстроена. Изражението й бе съвсем спокойно. Гледаше цигарите.

— А сега се разкарай оттук, за да мога да изпуша една цигара, става ли? — каза Роуан с усмивка. — После ще се оправим с Майкъл. Имам час и половина до самолета.

— Роуан… аз много съжалявам за онова, което сторих с него. Но не мога да не се радвам за детето.

— Аз също — каза Роуан. — Ако след всичко това Майкъл се сдобие с дете и с неговата майка, която да обича, е, тогава може би ще намери начин да ми прости всичко с времето. Но помни. Аз още съм негова съпруга, Йезавел. За теб са смарагдът и бебето. Но Майкъл е още мой.

— Става — отвърна Мона. — Наистина те харесвам, Роуан. Наистина, наистина те харесвам. И не само защото си моя братовчедка. Ако не бях бременна, щях да те убедя да ме вземеш със себе си, заради теб самата и заради Юри, заради всички останали.

— И как щеше да ме убедиш, Мона?

— Как се изрази ти? И аз си имам тайни оръжия.

Те се вгледаха една в друга, после Роуан бавно кимна и се усмихна.

Седем

Хълмът беше кален и студен. Марклин никога не би го изкачил зиме или лете, ако не обичаше толкова да стои на Уайриол Хил, до свещения бодлив храст, и да гледа надолу, към чудатия и живописен град, наречен Гластънбъри. Околността бе потънала в зеленина, дори през зимата, но сега зеленото бе още по-ярко, защото бе пролет.

Марклин беше на двайсет и три, много светъл, с руса коса и светлосини очи. Имаше фина чиста кожа, която лесно измръзваше. Носеше палто с вълнена подплата и кожени ръкавици. На главата си имаше малка вълнена шапка, която прилепваше добре и топлеше повече, отколкото се очакваше от подобен малък атрибут.

Той бе на осемнайсет, когато Стюарт ги доведе тук — двамата с Томи. Тогава бяха любопитни студенти, влюбени в Оксфорд, влюбени в Стюарт и нетърпеливи да чуят всяка дума, която се откъсваше от устните му.