Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 81

— Сигурна съм — отвърна Роуан. — Вещицата и лекарят в мен твърдят едно и също.

— Но тогава може да се роди талтош — каза Мона.

— Да не си търсиш причина да се отървеш от детето?

— Не, разбира се, че не. Нищо на света не може да ме накара да го махна.

— Сигурна ли си?

— Колко сигурна трябва да бъда? — попита Мона. — Роуан, аз произхождам от католическо семейство. Ние не махаме бебета. Освен това ще го родя, без значение кой е бащата. Ако е Майкъл, тогава всички ще са щастливи, той е част от семейството! Ти наистина не ни познаваш добре, Роуан. Все още не разбираш. Ако бебето е от Майкъл… ако наистина имам бебе, тогава…

— Моля те, довърши.

— Защо не довършиш вместо мен?

— Не, искам ти да го кажеш, ако нямаш нищо против.

— Ако бебето е от Майкъл, тогава той ще стане баща на следващото поколение, което ще наследи тази къща.

— Точно така.

— А ако бебето е момиче, аз мога да го определя за наследница на всичко и… ти и Майкъл може да му станете кръстници. Тогава Майкъл ще има дете, а аз ще имам баща за детето си, на когото всички се доверяват и когото всички обичат.

— Знаех си, че ще го опишеш по-колоритно от мен — каза Роуан тихо и малко тъжно. — Това определено надминава очакванията ми. Права си. Още има неща, които не зная за това семейство.

— Цветът на църквата „Свети Алфонс“, където са кръстени Стела, Анта и Деидре. Мисля, че и ти си кръстена там.

— Никога не са ми го казвали.

— Мисля, че съм го чувала. Би трябвало да са постъпили точно така.

— Значи няма начин да решиш да го махнеш.

— Шегуваш ли се? Аз го искам. Винаги съм искала бебе, сериозно. Ще бъда толкова богата, че ще мога да купя всичко на този свят, но нищо не би могло да замени моето бебе. Мога да осъществя това желание само по един начин. Ако познаваше по-добре семейството, ако бе прекарала повече време извън Калифорния, щеше да разбереш, че и дума не може да става… Но дори и тогава…

— Дори тогава какво?

— Ще му мислим, когато се случи. Сигурно ще има някакви признаци, ако детето не е нормално.

— Вероятно. Но може и да няма. Когато бях бременна, нямаше никакви признаци до мига на раждането.

Мона искаше да отговори, да каже нещо, но бе твърде дълбоко потънала в мислите си. Нейно собствено дете. Нейно собствено дете и никой, никой вече няма да може да я пренебрегва. Нейно собствено дете, което ще я вкара в зрелостта, без значение на колко години е. Нейно дете. Всъщност тя не толкова обмисляше нещата, колкото виждаше образи. Видя люлка. Видя бебе, истинско живо малко бебе. Видя себе си да държи смарагдовата огърлица и да я слага на врата на бебето.

— Ами Юри? — попита Роуан. — Дали ще прояви разбиране?

Мона искаше да каже „да“, но всъщност не знаеше. Видя го за миг, но много ясно. Седеше до леглото през онази последна нощ и й каза: „Има много важни причини, поради които трябва да се омъжиш за някой от семейството“.

Тя дори не искаше да мисли, че е на тринайсет и е така капризна. Изведнъж осъзна, че последният й проблем е дали Юри ще приеме бебето, последният.