Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 77

— Вече си съвсем добре, нали? — попита Мона.

— Ще седнеш ли при мен? — Роуан направи жест към стола в другия край на масата.

Мона се подчини.

От Роуан се долавяше някакъв скъп парфюм, смесица от аромат на цитрус и на дъжд.

Черният копринен костюм бе направо страхотен; преди сватбата Роуан никога не се обличаше така съблазнително. Беа обаче успяваше да се промъкне някак в хорските гардероби и да провери размерите на дрехите им. Не само по етикетите, но и с метър, и после обличаше хората така, както смяташе, че би трябвало да изглеждат.

Е, с Роуан се бе справила много добре.

А аз съсипах тази синя рокля, помисли си Мона. Явно още не бе готова за такива неща. Както и за обувките на висок ток, които бе изритала на пода в дневната.

Роуан сведе глава, докато изгасяше цигарата. Един кичур пепеляворуса коса падна над скулата й. Лицето й бе много слабо и невероятно драматично. Сякаш болестта и мъката го бяха направили така изпито, заради което кинозвездите и моделите биха гладували до смърт.

Мона не можеше да съперничи на този вид красота. Тя беше с червена коса и закръглена, такава щеше да си остане. Ако не харесваш това, значи няма да харесаш и Мона. Роуан се изсмя тихо.

— Откога го правиш? — попита Мона, като отпи глътка от кафето. Точно бе изстинало колкото трябва. Великолепно. След две минути щеше да е твърде студено. — Откога ми четеш мислите? Постоянно ли го правиш?

Това хвана Роуан неподготвена, но като че я развесели.

— Не, не го правя постоянно. По-скоро става на проблясъци, когато ти си заета с нещо друго или пък си потънала в мисли. Сякаш внезапно запалваш клечка кибрит.

— Аха, хубаво. Разбирам какво имаш предвид. — Мона отпи от портокаловия сок — беше вкусен, студен. За миг чак главата я заболя от студа. Опита да не се втренчва с обожание в Роуан. Все едно да си влюбен в учител — нещо, което никога не й се беше случвало.

— Когато ме погледнеш — започна Роуан, — не мога да прочета нищо. Вероятно зелените ти очи ме заслепяват. Не забравяй да се възползваш от тях. Съвършена кожа, червена коса — дълга и великолепно гъста, и огромни зелени очи. А и тази уста, тялото. Не, мисля, че в момента имаш доста смътна представа за себе си. Сигурно защото си по-заинтригувана от други неща — от наследството, от случилото се с Аарън, от това дали Юри ще се завърне?

Тези думи нахлуха в съзнанието на Мона и веднага избледняха. Никога не се бе задържала пред огледалото повече от необходимото. Даже тази сутрин не се бе поглеждала изобщо.

— Виж, нямам много време — рече Роуан и плесна с ръце по масата. — Ще говоря направо.

— Да, моля — отвърна Мона.

— Напълно разбирам защо си избрана за наследница. Между нас няма никаква враждебност. Ти си най-прекрасният избор. Разбрах това инстинктивно още щом започнах да осъзнавам какво става. Но Райън ми изясни въпроса напълно. Изследванията са готови. Ти си най-надарената дъщеря. Интелигентна, стабилна и упорита. В перфектно здраве. А, да, имаш и онези допълнителни хромозоми, но те са в гените на Мейфеър от векове. Няма причина да мислим, че ще се повтори онова, което се случи по Коледа.