Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 75

Мона още помнеше кога тези неща стигнаха до „Мейфеър и Мейфеър“. Още помнеше миризмата, която се разнасяше от кутиите. Дори по-късно понякога я долавяше в салона, но сега вече бе напълно изчезнала.

Тръшна се на дивана в хола, бе твърде уморена, за да мисли за всичко това.

Всички останали вече си бяха тръгнали. Лили спеше горе близо до Беатрис. Лелята на Майкъл — леля Вивиан — се бе върнала в апартамента си на Сейнт Чарлз авеню.

Салонът сега беше празен, бризът нахлуваше през прозорците към страничната веранда, където един охранител безспирно крачеше напред-назад. Затова Мона реши, че не е нужно да затваря прозорците. Легна по корем на дивана и започна да мисли за Юри, после за Майкъл. Притисна по-силно лице към кадифето и потъна в сън.

Казват, че когато пораснеш, вече не можеш да спиш така здраво. Е, Мона бе готова за това. И бездруго този толкова дълбок сън я караше да се чувства някак измамена — сякаш бе изолирана от цялата вселена за сума време, през което бе лишена от контрол над нещата.

Събуди се към четири, без да знае защо.

Високите прозорци още бяха отворени и охранителят навън пушеше цигара.

Тя се заслуша сънливо в звуците на нощта, птиците пееха сред мрачните дървета, чуваше се далечното тракане на влак по крайбрежната линия, вода се плискаше някъде във фонтан или басейн.

Ослушва се така може би половин час, преди шумът на водата да започне да я тормози. Не, това не беше фонтан. Някой плуваше в басейна.

Тя стана боса от дивана и прекоси моравата — почти очакваше да види някой красив призрак — например Стела. Охранителят не се виждаше никакъв, но това не означаваше нищо в имот с подобни размери.

Някой наистина плуваше в басейна.

Мона видя през гардениите, че това е Роуан. Беше чисто гола и се движеше с невероятна бързина. Поемаше си въздух регулярно, с обърната настрани глава, като професионалните плувци или може би както правят атлетичните лекари, които искат да се поддържат във форма или се лекуват чрез спорт.

Не беше време да я безпокои сега, пък и още й се спеше, копнееше да легне отново на дивана. Толкова бе отмаляла, че за малко да се свлече направо на студената трева. Нещо в цялата сцена обаче я притесни; може би това, че Роуан бе гола, или че плуваше толкова бързо и неуморимо; или защото охранителят бе наблизо и сигурно надничаше от някой храст, което никак не се нравеше на Мона.

Така или иначе Роуан бе съвсем наясно къде са охранителите в имението. Цял час обсъжда тази тема с Райън.

Мона се върна да спи.

Сега, когато пак бе будна, отново мислеше за Роуан, дори преди да призове образа на Юри или да изпита обичайната и почти религиозна вина по отношение на Майкъл, или пък да се върне болезнено към реалността, да си напомни, че Джифорд и майка й са мъртви.

Взираше се в огрения от слънцето под и в златистата дамаска на креслото до прозореца. Може би тук беше разковничето. Когато Алисия и Джифорд умряха, светът за Мона внезапно помръкна. А сега, само защото тази жена се интересуваше от нея, тази мистериозна жена, така важна за Мона по неизброими причини, светът отново бе станал светъл и ярък.