Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 74

Роуан го бе отвела в библиотеката и останаха там цели два часа. Вратата бе отворена и всеки, който поискаше, можеше да спре и да слуша как те дискутират всичко — от плановете за медицинския център „Мейфеър“ до най-малките подробности относно къщата. Роуан искаше да види медицинските картони на Майкъл. Да, сега наистина изглеждал добре, както в деня, когато го срещнала. Но все пак искала да види картоните, а Майкъл не пожела да спори и я изпрати при Райън.

— Но нека поговорим за твоето възстановяване. Искат да ти направят няколко изследвания — каза й Райън, когато Мона влезе да им пожелае за последно лека нощ.

Юри бе оставил съобщение на Амелия стрийт точно преди полунощ и Мона бе изпитала достатъчно омраза, любов, мъка, страст, съжаление, копнеж и мъчително очакване, за да се изтощи напълно.

— Нямам време за никакви изследвания — бе отвърнала Роуан. — Има много по-важни задачи. Например да разбера какво е било открито в Хюстън, когато сте влезли в стаята, където ме държа Лашър.

Тук тя замълча, защото видя Мона.

Дори се изправи, като че ли посрещаше някаква принцеса. Очите й грееха, вече не бяха така студени, а сериозни — наистина значима разлика.

— Не исках да ви притеснявам — каза Мона. — Не искам да се прибирам у дома — добави сънено. — Чудех се дали мога да остана тук…

— Да, бих желала да останеш — каза Роуан без никакво колебание. — Накарах те да чакаш с часове.

— Това не е съвсем вярно — каза Мона, която всъщност предпочиташе да е тук, отколкото вкъщи.

— Непростимо бе — каза Роуан. — Можем ли да поговорим сутринта?

— Да, разбира се — отвърна Мона и изтощено сви рамене. „Говори с мен като с възрастен, помисли си тя, за разлика от всички останали тук.“

— Ти си вече голяма, Мона Мейфеър — каза Роуан с внезапна, много интимна усмивка. Седна отново на мястото си и продължи разговора с Райън.

— Там трябваше да има някои записки, в стаята ми в Хюстън, много записки. Той ги написа, направи цяло родословно дърво, преди паметта му да се замъгли…

„Господи!“, помисли си Мона, и отстъпи назад възможно най-бавно. Тя говореше за Лашър точно с Райън, с Райън, който все още дори не можеше да произнесе името му, а сега трябваше да се справя с веществени доказателства. Записки, родословия, написани от чудовището, убило жена му Джифорд.

Но за миг Мона осъзна, че вече не се опитват да я държат встрани от всичко това. Та Роуан току-що й бе говорила като на някой много важен човек. Всичко се бе променило. И ако утре я попиташе за тези записки, Роуан може би щеше да й разкаже.

Беше невероятно да види усмивката й, да види как маската й на хладна властност пада, да види как сивите очи се присвиват и проблясват за миг, да чуе как дълбокият шоколадов глас се стопля леко от усмивката. Невероятно!

Мона най-сетне излезе от стаята. Трябваше да спре навреме. Твърде уморена си за подслушвач сега.

Последното, което чу, бе напрегнатият отговор на Райън, че всичко от Хюстън е било изследвано и описано.