Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 73

Мона бе заспала тук снощи, както си беше — с новата копринена рокля. На дивана, където бе прегрешила с Майкъл. Положи всички усилия да сънува Юри — Юри, който се бе обадил и бе оставил съобщение, че е добре и ще се свърже скоро с тях. Но се оказа, че тя мисли за Майкъл, за тройното им прегрешение — забраненото и вероятно най-великолепното усещане, което някога щеше да познае.

Не че с Юри не бе великолепно, той беше невероятен любовник. Но те бяха така внимателни един с друг; това бе наистина любене, но по възможно най-безопасния начин. След това Мона съжаляваше, че не е била по-дръзка онази последна нощ и не е показала истинските си неистови желания.

Неистови. Наистина обичаше тази дума. Тя много й подхождаше.

„Ти си направо неистова.“ Силия и Лили все така й говореха. А тя отговаряше: „О, благодаря за комплимента, но разбрах какво имате предвид“.

Господи, само да бе говорила лично с Юри. Силия му бе казала да се обади на Първа улица. Защо не го беше направил? Никога нямаше да узнае.

Дори чичо Райън се бе ядосал: „Трябва да говорим с този човек. Трябва да говорим с него за Аарън“.

Най-тъжното бе, че Силия бе казала на Юри за смъртта на Аарън. Вероятно нямаше друг на този свят освен Мона, който да разбира изцяло какво значи Аарън за Юри. Той се бе доверил само на нея, бе предпочел да говори, пред това да прави любов в тяхната единствена открадната нощ. Къде ли беше сега? Как ли се чувстваше? В тези няколко часа на страстна близост той се бе показал крайно емоционален, черните му очи блестяха, когато й говореше на своя много красив английски, както го говореха чужденците, за ключовите събития в неговия трагичен, но едновременно с това изумително успешен живот.

„Не можеш просто да кажеш на един циганин, че най-старият му приятел е бил прегазен от някакъв маниак.“

И тогава тя се усети. Та телефонът бе звънял. Вероятно се обаждаше Юри, а никой нямаше да я намери тук. Никой не я бе видял да идва миналата нощ, не бяха я видели, че ляга на канапето.

Разбира се, тя бе напълно погълната от Роуан, още от мига, когато тя бе станала от стола си вчера следобед и бе заговорила отново. Защо Роуан я помоли да остане тук?

Какво искаше да й каже — само на нея? Какво ли бе намислила?

Роуан беше добре, това бе сигурно. Мона бе видяла как вчера постепенно набира сили.

Не показваше никакви признаци, че отново ще изпадне в странното си мълчание, в което бе тънала цели три седмици. Напротив, тя лесно пое контрола в къщата, слезе долу късно през нощта, когато Майкъл бе заспал, за да успокои Беатрис и да я убеди да си легне в старата стая на Аарън. Беатрис първо се опасяваше как ще й се отрази близостта с „вещите на Аарън“, но накрая призна, че има нужда точно от това — да се свие в леглото му в стаята за гости.

— Ще усети миризмата на Аарън — бе казала Роуан на Райън почти безразлично — и ще се почувства сигурна. — „Това не беше нормален коментар“, помисли си Мона, но със сигурност да легнеш в леглото на партньора си след смъртта му бе добър лек за мъката. Райън бе толкова притеснен за Беа, както и за всички останали. Но в присъствието на Роуан той се превръщаше в сериозен и стабилен генерал пред своя главнокомандващ.