Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 72
Энн Райс
— Благодаря ти, скъпа моя — каза той.
— Поспете, господин Ашлар — отвърна тя.
Той се отпусна тежко в леглото и почувства как големият пухен юрган пада отгоре му. Възглавницата се издуваше под бузата му. Леглото бе прекрасно, удобно и меко — то го приласка и го потопи в първия сън, затегли го надолу.
Долината, долината, езерото, моето езеро, моята земя.
На сутринта хапна набързо в стаята си, докато хората му се приготвяха за пътуването обратно. Не, този път нямаше да иде да види катедралата, каза им той. Да, беше прочел статиите във вестника. Да, чувал е и легендата за свети Ашлар. Младата Лесли бе много озадачена.
— Нима искате да кажете, че не дойдохме тук да видим светилището му?
Той само сви рамене.
— Ще дойдем някой друг път, скъпа. — Може би друг път щяха да слязат до катедралата. Но по обяд той кацна отново в Лондон.
Самюъл го чакаше до колата. Беше много спретнат — с костюма си от туид, с изпрана и изгладена бяла риза и вратовръзка — същински миниатюрен джентълмен. Дори червената му коса бе сресана прилично, а лицето му имаше респектиращото изражение на английски булдог.
— Нима си оставил циганина сам?
— Тръгнал си е, докато съм спял — призна Самюъл. — Не съм го чул да излиза. Изнизал се е тихомълком. Не е оставил дори бележка.
Аш се замисли и след доста време каза:
— Вероятно така е по-добре. Защо не ми каза, че жените вече ги няма?
— Глупак. Щях ли да ти позволя да идеш там, ако още имаше жени. Трябваше да се досетиш. Ама ти изобщо не мислиш. Не броиш годините. Не си използваш мозъка. Играеш си с твоите играчки, правиш пари, живееш в разкош и всичко си забравил. Забравил си и затова си така щастлив.
Колата ги понесе към града.
— Ще се прибереш ли у дома, в детската си площадка сред небето? — попита го Самюъл.
— Не. Знаеш, че няма да го направя. Трябва да открия циганина. Трябва да разкрия и тайната около Таламаска.
— И вещицата?
— Да. — Аш се усмихна и се обърна към него. — Трябва да намеря вещицата, да, вероятно. Поне да докосна червената й коса, да целуна бялата й кожа, да отпия от миризмата й.
— И…?
— Откъде да знам, дребосъко?
— О, знаеш. Знаеш и още как.
— Тогава ме остави на мира. Ако е писано да се случи, дните ми най-сетне са преброени.
Шест
Мона отвори очи точно в осем. Чу как часовникът отбеляза часа, бавно, с дълбоки, отекващи удари. Но не той я събуди, а звънът на телефона. Май идваше откъм библиотеката, а това бе толкова далече от нея, пък и звънеше от толкова време, че надали щеше да успее да отговори. Обърна се и се сгуши на огромния кадифен диван с многобройните му възглавници. Загледа се през прозореца към градината, която бе залята от светлината на слънцето.
Светлината заливаше и прозорците и проникваше в стаята, като превръщаше пода в кехлибар.
Телефонът бе замлъкнал. Със сигурност някой от новия персонал бе отговорил — Кълън, новият шофьор, или Янси, младото момче за всичко, което винаги ставаше в шест сутринта. Или пък дори старата Еужения, която всеки път се взираше печално в Мона, щом се срещнеха.