Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 71

Той се свлече бавно на колене. И започна да се смее. Накрая се отпусна по гръб на горския под, за да може да вижда нагоре през клоните на боровете, към звездите, пръснати разкошно над руното на облаците, и към луната, която плаваше нежно на север.

Но той трябваше да знае. Трябваше да се досети. Трябваше да се досети още предния път, когато дойде тук. Тогава жените бяха стари и болни, хвърляха камъни по него и се втурваха напред с писъци.

Беше подушил смъртта около тях. Подушваше я и сега, но това не бе кървавата миризма на жени. Това бе сухата, кисела миризма на мъже. Той се обърна по корем и отпусна лице на земята. Отново затвори очи. Чуваше ги как се щурат около него.

— Къде е Самюъл? — попита един от тях. — Кажи му да се върне.

— Ти защо дойде? Да не би вече да си освободен от проклятието?

— Не ми говори за проклятието! — извика той. Седна и магията се развали. — Не ми говори, нищожество. — И този път наистина посегна и взе факлата от ръцете на дребния мъж. Доближи я към себе си и помириса — нямаше съмнение, беше намазана с човешка мазнина. Хвърли я с отвращение.

— Вървете в ада, проклети изчадия! — извика той.

Един от тях го удари по крака, а друг хвърли камък, който раздра леко бузата му. Към него полетяха пръчки.

— Къде е Самюъл?

— Той ли те изпрати тук?

После се чу силният кикот на Ейкън Дръм.

— Имахме си вкусен циганин за вечеря, докато Самюъл не го отнесе на Ашлар!

— Къде е нашият циганин? — изпищя Ургарт.

Смях. Викове, писъци, подигравки. Кикот и проклятия.

— Дано дяволът те отнесе у дома парче по парче! — изпищя Ургарт. Барабаните отново забиха. Джуджетата ги удряха с юмруци, гайдите отново завиха ужасната си мелодия.

— Дано се продъните в ада всички — извика Аш. — Защо ли не ви изпратя там още сега?

Той се обърна и затича отново, без да е съвсем сигурен за посоката. Но се спускаше по склона и това бе достатъчно. Водеше се единствено от хрущенето под краката си, от пукането на храстите и въздуха, който го обливаше — вече не бе в плен на техните барабани, на гайдите им, на присмеха им. Много скоро вече нямаше да чува музиката, нито гласовете.

Най-сетне осъзна, че вече е сам.

Дишаше тежко, чувстваше тежест в гърдите, краката го боляха, ходилата му бяха разранени. Но той продължи бавно, докато след доста време най-сетне не се озова на шосето и не стъпи на асфалта, появил се като от сън. Отново бе сред света, който познаваше — празен, студен и тих свят. Звездите изпълваха всяко късче от небето. Луната махна за миг булото си и после отново го спусна. Мекият бриз караше боровете да трептят съвсем лекичко, а вятърът се втурваше надолу, сякаш да го пришпори да продължава напред.

Когато стигна странноприемницата, Лесли, малката му асистентка, го чакаше. Тя изпищя леко от изненада, но побърза да го поздрави и да вземе раздраното палто. Хвана го за ръка, докато изкачваха стълбите.

— О, тук е толкова топло — рече той.

— Да, сър, и млякото ви чака. — До леглото му имаше висока чаша. Той я изпи до дъно. Лесли започна да разкопчава копчетата на ризата му.