Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 314

— И какво ще стане тогава? — попита Роуан. — Ако ти кажем, че трябва да останеш тук, че си твърде млада и невинна, за да се срещнеш с този мъж, че ние ще решим кога можете да се видите…

— Ами ако ти обещаем — обади се Майкъл, — че ще му кажем за теб? И ще ти кажем къде е той, но само ако обещаеш…

— Заклевам се — изкрещя тя. — Заклевам се в каквото пожелаете.

— Нима желанието ти е толкова силно? — прошепна Мона.

— Мамо, те ме плашат.

— Ти ги държиш в ръцете си — каза Мона, свита в коженото кресло. Бузите й бяха хлътнали, а кожата — съвсем бледа. — Те не биха наранили създание, което говори така добре. Ти си не по-малко човек от тях, нима не разбираш? Те го разбират. Престани с това. Продължавай.

— Дайте ми място в живота си — каза Мориган, а очите й се разшириха и като че пламнаха от сълзи. — Позволете ми да бъда каквато съм. Позволете ми да зачена, ако реша. Нека бъда една от вас.

— Не можеш да идеш при него. Не можеш да бъдеш с него — каза Роуан. — Поне не още, не и преди да си способна да вземеш подобно решение.

— Мориган, престани с това — обади се Мона.

— Трябва да се успокоиш — каза Мери Джейн, приближи се предпазливо към бюрото и сложи ръце на рамената на Мориган.

— Кажи им за спомените — каза Мона. — Как ги записахме. И за онова, което виждаш.

Опитваше се да върне Мориган към разговора, да предотврати сълзите и виковете.

— Искам да ида в Донелайт, да видя равнината — каза Мориган с треперещ глас.

— Помниш ли ги?

— Да, помня как се събирахме в кръгове. Помня. Помня. Посягах към ръцете им. Помогнете ми! — извиси тя глас отново, но после запуши уста с ръка и се разрида безмълвно.

Майкъл се изправи, отиде при нея и внимателно отстрани Мери Джейн от пътя си.

— Имаш обичта ми — каза той в ухото й. — Чуваш ли? Имаш я. Имаш обичта ми и всички права, които вървят с нея.

— О, благодаря ти, Господи. — Тя се облегна на него, както Роуан правеше понякога, и заплака.

Той я погали по меката коса, по-мека и по-копринена от косата на Мона. За миг си спомни как се любиха на дивана, на пода в библиотеката. А сега това, това непредсказуемо създание.

— Аз те познавам — прошепна тя и потърка чело в гърдите му. — Познавам и твоята миризма, знам всичко, което си видял, познавам миризмата на вятъра на Либърти стрийт и как изглеждаше къщата, когато за първи път влезе в нея. Знам как я промени. Познавам видовете дървесина, инструментите и какво е да нанасяш лака, да чуваш как четката се плъзга по дървото. Знам и какво е да се давиш, да ти е студено, да те стоплят, да виждаш призраци на вещици. Те са най-страшните, най-силните, освен може би призрака на талтош. Вещици и талтош, със сигурност в теб дреме един от нас, чака да излезе, да бъде прероден, да възроди расата ни. О, мъртвите знаят всичко. Не разбирам защо не говорят. Защо той не дойде при мен, защо и другите не дойдат? Те само танцуват в спомените ми и казват неща, които имат значение за тях. Татко, татко, обичам те.