Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 312

Господи, ако Аш я намери, ако тя го намери?! Господи боже, но това си е тяхно право, нали така?

— Това вече не е в нашата власт — прошепна Роуан в мрака.

Той се наведе над мивката, извади запушалката и изми лицето си със студена вода. В началото тя потече почти топла от тръбите, а след това стана много студена. Той се подсуши, като потупваше силно лицето си. Остави кърпата, свали сакото си и намачканата риза, пропита с потта му. Избърса се и взе дезодоранта от лавицата, за да убие миризмата. Зачуди се дали Аш може да направи същото, да прикрие миризмата си, за да не я усетят, когато се целунаха за сбогом.

А дали в древността жените са улавяли миризмата на мъжете в гората? Защо сме изгубили тази си дарба? Защото миризмата вече не е сигнал за опасност. Миризмата вече не е индикатор на никаква заплаха. Аарън не бе успял да разпознае наемния убиец. Какво общо бе имала миризмата с двата тона метал, които бяха премазали Аарън?

Извади чиста риза и лек пуловер. Облече се.

— Да слизаме ли вече? — попита той, изгаси светлината и затърси Роуан в мрака. Стори му се, че вижда силуета на сведената й глава. Стори му се, че мярна тъмночервеното й палто, а после наистина видя бялата й блуза, когато тя се обърна. Беше облечена елегантно, типично по южняшки.

— Да вървим — каза тя с дълбок, някак заповеднически тон, който го накара да си помисли за бонбони лакта и за секс с нея. — Искам да говоря с нея.

Библиотеката. Те вече ги чакаха.

Майкъл видя, че самата Мориган се е настанила зад бюрото, царствена в бялата си дантелена рокля с висока яка и набрани ръкави. На врата й имаше камея, а дългата пола се подаваше иззад махагона. Същинска близначка на Мона. А тя бе облечена в по-мека и по-неофициална рокля. Беше се свила в голямото кресло, както в първия ден, когато той бе помолил Райън и Пиърс да му помогнат да открие Роуан. Мона — самата тя имаше нужда от майка и баща.

Мери Джейн беше в другия ъгъл — съвършена картинка в розово. „Нашите вещици се носят в пастелни цветове“, помисли си той. А и бабата. Не беше разбрал, че и тя е тук. Седеше на края на дивана. Едва сега той забеляза дребното й сбръчкано лице, игривите черни очички и извитата усмивка на устните.

— Ето ги и тях! — обяви тя и протегна ръце към него. — О, и ти си Мейфеър, потомък на Жулиен. Трябваше да се досетя. — Той се наведе и я целуна. Усети миризмата на пудра от ватираната й роба. Това си беше прерогатив на старците — да се разхождат постоянно по нощници и домашни роби. — Ела при мен, Роуан Мейфеър — каза тя. — Нека ти разкажа за майка ти. Тя плака, когато те взеха. Всички знаят това. Тя плака и извръща глава, когато те изтръгнаха от ръцете й, и повече не можа да се съвземе.