Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 316

— Не мога да чакам. Нямам търпение да го видя. Не мога да чакам. Само му кажете, моля ви. Оставям това на вас, оставям това на моето племе. Ела, Доли Джейн, ела, Мона. Време е да танцуваме. Мери Джейн, искаш ли да потанцуваш? А вие, Роуан, Майкъл?

Тя вдигна ръце и започна да се върти. Отпусна главата си назад, а косата й сякаш стана още по-дълго. Затананика някаква песен, нещо, което Майкъл бе чувал и преди, вероятно от Теса. Теса, която бе обречена да живее сама, без да роди свое дете. Или пък Аш бе тананикал тази песен. Аш, който никога не би им простил, ако запазеха това в тайна от него. Аш, световният скиталец.

Тя падна на колене до Роуан. Двете момичета застинаха на мига, но Мона направи знак на Мери Джейн да почака.

Роуан не помръдна. Тя бе прегърнала коленете си с ръце и не потрепна, докато крехката девойка се приближаваше към нея. Мориган подуши бузите, шията, косата й. После Роуан бавно се обърна и се взря в лицето й.

Не, не беше човек. Господи, изобщо не беше човек. Що за създание беше?

Спокойна и овладяна, Роуан не показа с нищо мислите си. Но със сигурност усещаше някаква заплаха.

— Не мога да чакам — каза Мориган тихо. — Напишете го на камък — как се казва, къде е. Издълбайте името му на дънера на онзи погребален дъб. Напишете го някъде. Скрийте го от мен, но до мига, в който настъпи времето. Аз мога да чакам.

После се отдръпна и като се въртеше в пируети, излезе от стаята. Тананикаше си все по-високо и по-силно, докато не започна да звучи като пронизителна свирка.

Всички седяха мълчаливи. Внезапно Доли Джейн изпъшка. Беше заспала и сега се събуждаше.

— Е, какво стана? — попита тя.

— Не зная — отвърна Роуан.

Обърна се към Мона и тя отвърна на погледа. Нещо неизказано премина между тях.

— Е, най-добре да ида да я видя — каза Мери Джейн и забърза към вратата. — Преди да се хвърли на подскоци в басейна с дрехите или пък да легне на тревата и да се опита да помирише мъртвите тела.

Мона въздъхна.

— Е, какво трябва да каже майката на бащата? — попита Майкъл.

Мона се замисли, после каза:

— Да гледа, да гледа и да чака. — Обърна се към Роуан. — Вече знам защо си сторила онова, което си сторила.

— Нима? — прошепна Роуан.

— Да — отвърна Мона. — Да, знам. — Тя бавно се изправи и преди да излезе от стаята, се обърна и добави: — Но не искам да кажа… не искам да кажа, че можете да я нараните.

— Знаем, че не можем — каза Майкъл. — Освен това тя е и мое дете. Не забравяй това.

Мона го погледна измъчено, беззащитно, сякаш искаше да му каже хиляди неща, да му зададе хиляди въпроси, да му обясни. Но само поклати глава и им обърна гръб. Тръгна тихо към вратата. Но в последния момент се обърна — лицето й сияеше от някаква емоция. Те видяха детето в тялото на жена, облечено с натруфената рокля. И Майкъл си помисли: „Моят грях създаде всичко това, моят грях пусна на свобода това същество, сякаш излязло от сърцето и ума на Мона“.

— Аз също усещам миризмата — каза Мона. — Това е жив мъжки талтош. Не можете ли някак да я отмиете? Натъркайте се силно със сапун. После може би тя ще се успокои, ще спре да мисли и говори за това. През нощта може да дойде в стаята ви и да се надвеси над вас. Няма да ви нарани. Всъщност тя зависи от вас.