Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 311

Мона бавно кимна и продължи:

— Елате долу. След час. Мисля, че дотогава ще се е успокоила. Купихме й много красиви дрехи. Тя ги харесва. Настоя и ние да си облечем такива. Може би ще й среша косата и ще й сложа панделка като моята. Тя е много умна. Много е умна и вижда…

— Какво вижда?

Мона се поколеба. А после отговори несигурно:

— Вижда в бъдещето.

Вратата се затвори.

Майкъл осъзна, че се е втренчил в бледия правоъгълник на прозореца. Светлината бързо изтляваше, пролетният сумрак падаше бързо. Цикадите започнаха песните си. Дали и тя чува това? Дали я успокояват? Къде ли е сега това създание, неговата дъщеря?

Посегна към лампата.

— Не, недей — спря го Роуан. Тя сега бе само силует — слабо сияние очертаваше профила й. Стаята изведнъж му се стори огромна в сумрака. — Искам да помисля. Искам да помисля на глас в мрака.

— Добре, разбирам.

Тя се обърна и много бавно, с премерени движения натрупа възглавници зад него, за да може да се облегне. Той се мразеше, че тя трябва да върши това. Отпусна се назад и си пое дълбоко дъх. Прозорецът беше сияйно бял. А после дърветата разлюляха клони, сякаш мракът отвън се опитваше да надникне в стаята. Сякаш дърветата ги слушаха.

Роуан заговори:

— Мислех си, че всъщност всички сме в подобна опасност; всяко дете може да бъде чудовище, носител на смърт. Какво би сторил, ако някъде има бебе, малко розово създание, каквото и трябва да бъде, и някоя вещица дойде, сложи ръце на него и каже: „Ще порасне голямо, ще разпали война, ще направи бомби, ще донесе смърт за хиляди, за милиони“. Би ли го преглътнал? Искам да кажа — би ли повярвал наистина? Или ще кажеш: „Не, не може да бъде“?

— Аз мисля, мисля за онова, което би имало смисъл да сторим. За това, че тя е новородена, че трябва да слуша, че всички около нея трябва да бъдат нейни учители, и с годините, когато порасне, тогава…

— Ами ако Аш умре, без дори да разбере за нея? — попита Роуан. — Помниш ли какво каза? Какво беше, Майкъл? „Танцът, кръгът, песента…“ Или ти вярваш в предсказанието от пещерата? Ако вярваш в него, аз самата не знам дали вярвам, но ако ти вярваш, какво тогава? Ще прекараме целия си живот в усилия да ги държим разделени ли?

В стаята вече бе съвсем тъмно. Само по тавана падаха бледи и колебливи ивици светлина. Мебелите, камината, самите стени бяха изчезнали. А дърветата отвън все още се виждаха съвсем ясно — цвета им, детайлите — защото уличните лампи ги осветяваха.

Небето имаше цвят на розова плът, както се случва понякога.

— Ще слезем долу — каза той. — И ще ги изслушаме. А после вероятно ще съберем цялото семейство! Ще им кажем да дойдат всички, както дойдоха, когато ти беше на легло, когато мислехме, че ще умреш. Имаме нужда от тях. Лоурън, Пейдж, Райън, да, Райън, и Пиърс, и Древната Евелин.

— Може би — отвърна тя. — И знаеш ли какво ще стане? Те ще я погледнат, ще видят невинността и младостта й, а после ще погледнат нас и ще кажат: „Нима това е вярно?“, а после ще ни умоляват да изберем верния път.

Той се смъкна внимателно от леглото, страхуваше се, че ще повърне. Тръгна през мрачната стая, като се подпираше на колоните на леглото, и после влезе в тясната бяла баня, облицована с мрамор. Изведнъж си спомни как влезе за първи път в тази част на къщата, как влязоха двамата с Роуан, за която искаше да се ожени. В тази баня имаше парченца от счупена статуя, лежаха на белите плочки, които сега сияеха меко на безцветната светлина. Какво бе това, поличба?