Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 310

А те през цялото време бяха така отдадени на мисията си — да спасят Юри, да открият предателите, да успокоят Аш — високото създание, което не бе враг никому и никога нямаше да бъде.

— Какво можем да сторим? — прошепна Роуан. — Какво право имаме да се намесваме?

Той обърна глава и се опита да я види ясно. Седна бавно и отново усети болката в гърдите, вече по-слаба, някак незначителна. Зачуди се колко ли дълго човек може да изкара със сърце, което се свива от болка толкова лесно, толкова бързо. Е, не беше съвсем лесно! Все пак му трябваше появата на Мориган, за да получи сърдечен пристъп, нали така? Мориган, неговата дъщеря. Неговата дъщеря, която сега плачеше някъде в голямата къща, а до нея е майка й — детето Мона.

— Роуан — каза той. — Ами ако това е триумфът на Лашър? Ами ако това е бил неговият план през цялото време?

— Как би могъл да знае това? — прошепна тя. Пръстите й полетяха към устните — сигурен знак, че изпитва душевна болка и се мъчи някак да я прогони. — Не мога да убия отново! — каза тя така тихо, че прозвуча като въздишка.

— Не, не… Не искам да кажа това. Аз също не мога да го направя! Аз…

— Знам, не ти уби Емалет. Аз го направих.

— Не трябва да мислим за това сега. Трябва да решим можем ли да се справим с това сами? Ще опитаме ли? Да свикаме ли и останалите?

— Сякаш тя е някакъв натрапник, проникнал в организъм — промърмори Роуан с разширени очи. — И останалите клетки я обграждат, за да я запечатат.

— Не могат да го направят, без да я наранят. — Беше толкова уморен, почти му прималяваше. За миг му се стори, че ще повърне. Но не можеше да я изостави сега, отказваше да се превърне в срамно безполезен. — Роуан, първо семейството, да съберем семейството.

— И да ги изплашим. Не, не и Пиърс, Райън, Беа и Лоурън…

— Не можем сами, Роуан. Не можем да вземем правилното решение сами. А и момичетата, те са напълно погълнати от това, те вървят по мрачните пътеки на магията и трансформацията. Мориган им принадлежи.

— Знам — въздъхна Роуан. — Така, както той ми принадлежеше навремето, духът, който дойде при мен с лъжите си. О, по някакъв страхлив, ужасен начин ми се иска да…

— Какво?

Тя поклати глава.

В коридора се чу шум. Вратата се открехна леко, после се затвори. Зад нея стоеше Мона, личеше, че е плакала, изглеждаше измъчена.

— Няма да я нараните.

— Не — отвърна той. — Кога се случи?

— Само преди няколко дни. Вижте, трябва да дойдете. Трябва да поговорим. Тя не може да избяга. Не би могла да оцелее сам-сама. Мисли си, че може, но не може. Не ви моля да й казвате дали наистина има мъжки, само елате и приемете моето дете, изслушайте го.

— Ще дойдем — каза Роуан.

Мона кимна.

— Но ти не си добре, трябва да си почиваш — настоя Роуан.

— От раждането е, но аз съм добре. Тя постоянно иска мляко.

— Значи няма да избяга — отбеляза Роуан.

— Вероятно не — отвърна Мона. — Но нима не разбирате?

— Че я обичаш? Да, разбираме — каза Роуан.