Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 309

Мери Джейн се бе вдигнала на пръсти и сега заяви:

— Я се успокой, дангалачке, и ги остави да ни кажат сензационната новина.

— Вие не разбирате — обяви Мориган, гласът й внезапно надебеля, а огромните й зелени очи се наляха със сълзи, когато пак погледна към Майкъл и Роуан. — Има мъжки, не разбирате ли? Има мъжки за мен! Мамо, ти можеш да усетиш миризмата. Кажи, че е истина! — изпищя тя. — Мамо, моля те. Не мога да издържам! — Стоновете й бяха така силни, сякаш нещо се строполи по стълбището. Лицето й се изкриви от болка, високото й крехко тяло затрепери. Тя се приведе леко и остави двете момичета да я прегърнат, за да не се свлече на пода.

— Нека се погрижим за нея — каза Мери Джейн.

— Само обещайте да не й правите нищо, закълнете се — замоли се Мона. — И ще се срещнем да поговорим, ще…

— Кажете ми — прошепна момичето. — Кажете ми, къде е той?

Роуан избута Майкъл към асансьора и отвори рязко старата дървена врата.

— Влизай!

Последното, което той видя, когато се облегна на задната стена на кабината, бяха трите красиви памучни рокли на момичетата, които хукнаха нагоре по стълбите заедно.

Легна на леглото.

— А сега не мисли за това. Не мисли! — настоя Роуан. Мократа кърпа бе неприятна като мокра кърпа.

— Няма да умра — рече той тихо. Какво усилие му костваха тези думи. Нима отново бе победен, нима това бе поредното ужасно поражение, нима нормалният живот пак бе унищожен под неговата тежест. Бъдещето пак изглеждаше мрачно, с печалните краски на смърт и нещастия. Или пък това бе нещо, което могат да приемат и преглътнат, нещо, с което ще се справят някак, без да изгубят разсъдъка си?

— Какво ще правим? — попита го тя.

— Мен ли питаш? Какво ще правим? — Той се обърна на една страна. Болката вече бе по-слаба. Целият се беше изпотил и това го отвращаваше — чувството, неизбежната миризма. А къде бяха онези три хубавици? — Не знам какво да правим — обяви накрая.

Тя седеше неподвижна на края на леглото, с леко присвити рамене. Косата й падаше по бузата, очите й гледаха невиждащо.

— Дали той ще знае какво да направим? — попита Майкъл.

Тя се обърна, сякаш на пружина.

— Той ли? Не можем да му кажем. Не можеш да очакваш от него да научи подобно нещо и да не… да не полудее като нея. Това ли искаш? Искаш да дойде тук? Никой не би могъл да застане между тях.

— А какво ще стане тогава? — попита той, като се опитваше да говори силно и твърдо, макар да нямаше отговор на нито един въпрос.

— Какво ще стане? Не знам. Не знам повече от теб! Мили боже, та сега има два талтоша, живи и не са… не са…

— Какво?

— Не са зли същества, не са коварни, лъжливи и измамни създания, които се хранят от отчуждението и лудостта. Те не са такива.

— Да, добре, продължавай в същия дух. Значи не са зли, така ли?

— Не, не са, просто са друго творение на природата. — Тя се взря нанякъде и замълча. Топлата й ръка лежеше върху неговата.

Само да не беше толкова изморен. А Мона, колко ли време е била сама с това създание, с нейното първородно дете — е това момиче с лебедов врат, на чието лице бяха отпечатани чертите на Мона? А Мери Джейн! Две вещици, събрани заедно.