Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 308

И тогава Роуан се разплака, задавено и безнадеждно, притиснала ръце към лицето си.

— Господи!

Високото момиче направи една несигурна стъпка напред, после друга. А сетне прозвуча гласът й, детски, беззащитен глас, който той вече бе чувал, преди да прогърми изстрелът. Чувстваше се замаян. Слънцето залезе като по команда и в къщата се върна присъщият й сумрак.

— Майкъл, седни, седни на стъпалото — каза Мона.

— Господи, стана му лошо! — каза Мери Джейн.

А Роуан се хвърли веднага към него и докосна шията му с дългите си влажни пръсти. Високото момиче каза:

— Е, аз знам, че това е страшен шок за вас. Мама и Мери Джейн от дни се притесняват за това, но аз самата съм облекчена, че най-сетне ви видях и така най-сетне ще се стигне до решението дали мога да остана под този покрив, както се казва, като ваше дете, а също и като дете на Мона. Както можете да видите, тя сложи смарагда на шията ми, но аз ще очаквам вашето решение.

Роуан бе останала без думи. Той също. Та това бе гласът на Мона, въпреки че звучеше някак по-зряло и не така звънливо. Сякаш тя вече бе получила полагащото й се огорчение от света.

Майкъл вдигна очи към нея. Водопад от яркочервени коси, женски гърди и дълги изваяни крака. А очите й, очите й бяха като зелен огън.

— Татко — прошепна тя и падна на колене. Дългите й пръсти политнаха да докоснат лицето му.

Той затвори очи.

— Роуан — каза тя. — Обичай ме, моля те, а може би после и той ще ме обикне. — Роуан плачеше, притиснала ръце към гърлото си. Майкъл чуваше как сърцето му бие в ушите му — все по-бързо и по-бързо.

— Казвам се Мориган — продължи момичето.

— Тя е мое дете — настоя Мона. — Мое и на Майкъл.

— Мисля, че е време да ме изслушате — каза Мориган. — За да сваля бремето на решението от плещите ви.

— Скъпа, почакай малко — каза той. Примигна бавно, за да се опита да избистри погледа си.

Но нещо бе притеснило тази висока нимфа. Нещо я накара да отдръпне ръце и да помирише ръцете си. Стрелна поглед към Роуан и после към него. Стана, хукна към Роуан, преди тя да може да се отдръпне, и започна да души бузите й. После се отдръпна и попита:

— Каква е тази миризма? Каква е?! Аз я познавам!

— Чуй ме — каза Роуан. — Ще поговорим. Нали това искаше. Хайде, ела. — И тя тръгна напред, като го остави да умре от сърдечен удар сам-самичък. Дори прегърна момичето през кръста, а то се взираше в нея с комично изплашен поглед.

— Миризмата е навсякъде по теб.

— И каква е тя, според теб? — попита Мона. — Какво може да е?

— Мъжки — прошепна момичето. — Те са били с него, тези двамата.

— Не, той е мъртъв — каза Мона. — Ти просто долавяш миризмата му от дъските на пода и от стените.

— О, не — прошепна Мориган. — Това е жив мъж. — Внезапно тя стисна Роуан за раменете. Мона и Мери Джейн веднага хукнаха към нея и внимателно избутаха ръцете й. Майкъл вече бе на крака. Господи, това създание бе високо колкото него. Имаше лицето на Мона, но не беше Мона, не, изобщо не беше Мона.

— Тази миризма ме подлудява — прошепна Мориган. — Защо го пазите в тайна от мен? Защо?

— Дай им възможност да обяснят — примоли се Мона. — Мориган, престани, послушай ме. — И тя хвана ръцете на момичето и силно ги стисна.