Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 253

Бабата пак извика отгоре:

— Мери Джейн, трябва да върнеш това бебе до пет часа!

— Тръгвам, тръгвам! Хайде, доктор Джак!

— Довиждане, доктор Джак! — извика върлинестата красавица и му помаха с изумително дългата си дясна ръка, без дори да откъсва очи от компютъра.

Мери Джейн се втурна покрай него и бързо скочи в лодката.

— Идвате ли, или не? — сопна му се тя. — Аз потеглям, имам работа за вършене. Какво, да не искате да останете?

— Значи трябва да върнеш бебето до пет часа? — попита той, след като се окопити и се сети какво бе извикала старицата. — Нали няма да изведеш бебето навън точно сега, за да го кръстите?

— Побързай, Мери Джейн!

— Вдигаме котва! — вресна Мери Джейн и оттласна пръта от стълбите.

— Чакай малко!

Той скочи и пльосна в пълната с вода лодка, която се удари първо в балюстрадата на стълбището, а после и в стената.

— Добре де, добре. Само забави малко. Ще бъдеш ли така любезна да ме отведеш до пристана, без да се удавя в блатото?

Пак се чу тананикането.

Дъждът бе намалял малко, слава богу. Дори на места тежките сиви облаци се разкъсваха и пропускаха слънчева светлина, която озаряваше капките!

— Хайде, докторе, вземете това — каза Мери Джейн, щом той се качи в колата. Подаде му дебел пакет, пълен с банкноти, и когато той ги прегледа набързо, се оказа, че са все нови двайсетачки. На око бяха към хиляда долара. Тя затръшна вратата и хукна да заобиколи колата.

— Мери Джейн, това се твърде много пари — каза той, но вече си представяше нова косачка, електрическа градинарска ножица и цветен телевизор „Сони“. А и нищо не го задължаваше да декларира тези пари.

— О, я стига, твои са! — каза тя. — Дойде тук в такова време, спечели си ги. — Полата й отново се вдигна нагоре по бедрата, но тя не можеше да се сравнява с онази невероятна красавица в къщата. Какво ли ще е да може да докосне това същество поне за пет минути — това младо, крехко и красиво създание с невъобразимо дълги крака? О, престани, стари глупако, ще си докараш сърдечен удар.

Мери Джейн запали колата и потегли рязко на заден ход. Колелата изсвистяха по покрития с мокри черупки път. Направиха опасен обратен завой и поеха по познатото, осеяно с дупки шосе.

Лекарят се обърна и погледна към къщата — грамада от гниещ гипс и дърво, надвиснала над кипарисите, с полепнала по наполовина потъналите прозорци тиня. Господи! Изпитваше задоволство, че се маха оттук.

Какво щеше да каже на своята малка женичка Айлийн, когато се прибере и тя го попита: „Е, какво видя във Фонтевро, Джак?“. Не и за трите най-красиви млади жени, които някога бе виждал събрани под един покрив, това бе сигурно. Нямаше да каже и за пачката нови двайсетачки в джоба си.

Двайсет и осем