Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 252

— Извинете, за какво говорите? — попита доктор Джак. — И къде, по дяволите, са ви правили ваксините — в американската радиокорпорация?

Тя се засмя елегантно, плесна доста шумно с ръце, а червената й коса се люшна по раменете й, когато тръсна глава.

— Докторе, за какво говорите? — попита тя. — На колко сте години? Изглеждате ми достатъчно пораснал. Така, да видим — май сте на шейсет и седем, права ли съм? Може ли да видя очилата ви?

Тя ги грабна от носа му, преди той да успее да й попречи, и се втренчи през тях в лицето му. Беше смаян; наистина бе на шейсет и седем. Виждаше я съвсем размазана без очилата.

— О, виж ти, това е страхотно — каза тя и бързо върна очилата на носа му. Той отново я виждаше ясно — с пухкави бузки и малка пълна уста, може би най-съвършената, която бе виждал. — Да, те правят всичко по-голямо, нали така? И като се замисли човек, че са само едно от многото изобретения, с които се сблъсквам през първите часове на живота си. Очила, нали така се казват? Очила, микровълнова фурна, обици с клипсове, телефон, касетофон, компютър и монитор. Струва ми се, че по-късно, когато размишлявам върху всичко, ще намеря известна поетичност в този списък от предмети, които съм видяла в началото. Особено ако сме прави, че нищо в живота не става напълно случайно, че нещата просто изглеждат случайни от определена гледна точка. И ако умеем да настроим по-добре инструментите си за наблюдение, ще разберем, че дори всички тези изобретения, на този етаж на изоставената и полуразрушена къща, са събрани, за да създадат някакво твърдение за обитателите й — много по-проницателно от всичко, което човек би могъл да предположи на пръв поглед. Какво мислите по въпроса?

Сега бе негов ред да избухне в смях. Плесна се по крака и отвърна:

— Скъпа, не знам какво да мисля за всичко това, но стилът ти на изразяване ми харесва! Как каза, че ти е името? Бебето на теб ли е кръстено? Мориган. Не ми казвай, че и ти си Мейфеър.

— О, да, сър, определено. Мориган Мейфеър! — каза тя и разпери ръце като мажоретка.

Появи се мъждукане, после слаб звук и лампите светнаха, а компютърът в стаята зад тях започна да стърже тихичко и да вие при стартиране.

— Оп, ето го! — каза тя, а червената й коса отново се разлюля. — Хайде отново на линия с „Мейфеър и Мейфеър“, докато Майката Природа не реши пак да ни усмири, без значение колко оборудвани, конфигурирани, програмирани и инсталирани сме. С други думи, докато не удари нова мълния!

Тя се втурна към стола пред бюрото, зае мястото си пред монитора и пак започна да пише, сякаш напълно забравила за присъствието на лекаря.

От горния етаж се чу гласът на бабата:

— Мери Джейн, хайде, бебето е гладно!

Мери Джейн веднага дръпна доктора за ръкава.

— Не, чакай малко — рече той. Но удивителната млада жена вече бе забравила за присъствието му и той осъзна това, както осъзнаваше и факта, че е чисто гола под ризата. Светлината на настолната лампа озаряваше гърдите й, плоския корем и голите бедра. Като че нямаше дори гащички. Краката й бяха изумителни, а ходилата — огромни. Дали бе безопасно да пишеш на компютър в гръмотевична буря, докато си стъпил бос на пода? Червената й коса бе покрила облегалката на стола.