Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 255

Те бяха скрити в подземните къщи, които строихме из цялата долина, нашите скривалища, в случай че хората ни нападнат отново. Там скрихме и много ръкописи на гръцки и латински, които разучавах в началото.

Друг голям капан за нас, който лесно ни завладя, бе математиката. Някои от книгите, които ни попадаха, бяха посветени на теореми по геометрия, които ставаха повод за дълги обсъждания, при които ние разпалено рисувахме триъгълници в пръстта.

С две думи, това бе много вълнуващо време за нас. Нашата хитрост ни даде възможност за ново развитие. И макар че през цялото време наблюдавахме нашите млади и ги учехме, че не бива да се доверяват на новодошлите и да се влюбват в човешките мъже и жени, ние все пак узнахме много за римляните, които бяха нахлули в Британия, и осъзнахме, че те са наказали келтските варвари, от които толкова бяхме пострадали самите ние.

Всъщност тези римляни не вярваха на местните суеверни приказки за талтоши. Те говореха за един огромен цивилизован свят, пълен с велики градове.

Ние обаче се страхувахме от римляните. Те строяха великолепни сгради, каквито никога не бяхме виждали, но бяха далече по-умели във военното дело от останалите. До нас достигаха вести за много техни победи. Всъщност те бяха усъвършенствали изкуството на войната и я превърнаха в още по-унищожителна. Затова ние си стояхме в нашата долина. Нямахме желание да ги срещаме на бойното поле.

Все повече търговци носеха римски книги и пергаментови свитъци и аз жадно четях техните философи, драматурзи, поети, сатирици и оратори.

Разбира се, никой от нас не бе в състояние да схване напълно истинското качество на живота им, неговата атмосфера, ако трябва да употребя съвременната дума. Не разбирахме в цялост тяхната национална душевност и характер. Но се учехме. Вече знаехме, че не всички човеци са варвари. Всъщност точно така римляните наричаха племената, които бяха наводнили Британия от всички страни и които те бяха дошли да подчинят на своята могъща империя.

Римляните, между другото, така и не достигнаха нашата долина, макар че цели двеста години провеждаха военни кампании в Британия. Римлянинът Тацит описва ранния поход на Агрикола, при който той достига Шотландия. През следващия век бе построена стената на Антоний — истинско чудо в очите на варварите, които се опитваха да устоят на Рим. А близо до нея, по протежение на четирийсет и пет мили, минаваше Военният път — огромен път, по който преминаваха не само римски войници, но и търговци, които пренасяха по море всякакви стоки и изумителни творения на други цивилизации.

Накрая самият римски император Септимий Север дойде в Британия, за да подчини скотите, но така и не достигна до нашите крепости.

Римляните останаха дълги години в Британия и се превърнаха в източник за всякакви блага за нашата малка нация.

По времето, когато те се изтеглиха от тези земи и отново ги оставиха във властта на варварите, ние вече не бяхме никому неизвестен народ. Стотици човеци се бяха заселили в нашата долина и ни плащаха васален данък; строяха своите по-малки кули около нашите и ни смятаха за велик, мистериозен, но все пак човешки господарски клан. Невинаги бе лесно да се поддържа това прикритие. Но пък начинът на живот тогава пасваше най-добре на нашата хитрост. И други кланове бяха изградили свои отдалечени крепости. Британия не бе земя на градове, а на малки феодални владения. И въпреки че ръстът ни и нежеланието ни да се женим извън рода бяха странни в очите на човеците, във всяко друго отношение нашият живот не изглеждаше необичаен. Разбира се, разковничето бе никога, никога да не позволяваме на чужденци да видят рождествените ни ритуали. И именно в това малките хора, които от време на време се нуждаеха от подкрепата ни, се превърнаха в наши стражи.